Сещам се за една случка с един приятел, който е вегетарианец от ученик още. Прави поход в Родопите. Един ден се качва към един връх с двама човека. Ама ей така напряко, без път, все едно, че е дива свиня, кога й е дошло харашото. Върхът и той един висок, да му се не надяваш. Изпъчил се отвисоко и праща само вятъра да им се подхилква, какви са гашници, щрапуркащи нагоре, като отстреляни кози. Пък те, ербаб и дай още по- газ нагоре. След 2-3 часа в стил "Гранд Чероки", една ръка с доволно треперене се лови за скалата и след нея води и една рошава чутура. И тази рошава чутура каво да види, насред върха седнали двама яки балканджии на малко над средната възраст и при вида на момъка извикват: "Евала, ти си ни гост, няма не искам, няма недей, сядаш тук с нас. И като седнали, па напалили един огън и на една плоча като пекат едни кюфтета. Ядат та и пращат ушите. Дошли и другите и какво да се прави, присламчили се и те на софрата, може пък да е за добре рекли си. И като рекли ония ти му и балканджии та извадили едни гърла и запяли родопски песни, цялата пустош замлъкнала. Голям фестивал, голямо чудо. Вика момъка, сърце не ми даде да им разваля хатъра с такова желание ни гостиха. Широки балкански души, да им се не нарадваш. Пък и цялата ситуация да качваш един връх и накрая като се качих да завариш тези чудаци горе.
Такива работи стават.