...tova e edna polu4itelna prikazka za tova kak trqbva da se uvajava jivota dori na sobstvenata ti hrana.........priqtno 4etene :)))


На лунната светлина дърветата изглеждаха черни и зловещи. Някъде под кората им соковете пъплеха нагоре, листни пъпки бяха нанизани на клоните, но всичко това не личеше в нощта.

Вълкът вдигна глава и впери поглед в Луната. Беше голяма и непонятна. Притвори очи. Заклати в унес глава. Тъга и безутешност го заляха. Задушиха го. Отвори очи и протяжно зави.

- Ауу...

Изплува споменът. Вълкът потрепери и неуверено заговори на хладното светило.

- Беше унил ден - късна есен със сиво небе, тук-там пожълтяла трева, голи дървета, кални пътеки, запазили формата на последното размесване, и нито една жива душа. Никъде. Идеше ми да вия от мъка. Не помръдваше листенце, не трепваше стръкче, нямаше звук, нямаше цвят, всичко сякаш беше мъртво, а аз бях жив или полужив и сам, сам! Прекосявах ливади, пресичах гори, бродех по дерета, но не срещах никого.

Вече бях отчаян, когато на малка полянка видях стар, дръглив кон, наведен над туфа пожълтяла трева. Зарадвах се. Когато дебна, хващам, разкъсвам, се чувствувам жив, силен, страшен. Мога всичко, успявам във всичко.

Сниших се. Издух ноздри. Не подуших нищо. Промъкнах се. Огледах го. Конят не помръдваше.

- Добър ден - казах.

Той бавно повдигна глава, погледна ме, издаде звук.

- Добър ден! - стори ми се, че чух.

Толкова стар кон не бях виждал. Беше тягостно да го гледам и невъзможно да го изям - само набръчкана кожа, проскубана побеляла грива, щръкнали кости. Жалка гледка. Но беше жив или полужив, знам ли вече.

- Отвратителен ден! - продължих разговора.

Конят помръдна бърни. Показаха се малко на брой изхабени зъби.

- Прекрасен ден! - каза ясно.

- Какво говориш? Да не си си изгубил ума? Няма слънце, няма вятър, няма живот! - възразих аз.

- Да... - заклати глава. - Няма видимо движение, което да пречи на вниманието. Няма топлина, която да размеква костите. Няма звуци, които да разсейват. Ти си тук, и светът е тук, и това е всичко. Чудесен ден!

Мълчах объркан. Не разбрах думите му. Той продължи.

- Погледни тази туфа трева. Съхранила е топлината на слънцето за ден като днешния. А ако лекичко я духнеш - и конят изпусна въздух през ноздрите си - тя оживява.

Взрях се в него. Брей, какъв умник!

- Слушай - казах му. - Знаеш ли, че исках да те изям?

Той се заклати, вероятно от страх.

- Толкова ли си гладен? - едва едва промълви. - Какъв късмет! Тъкмо си мислех, че е време да напусна този свят.

- Но трябва да се съпротивляваш. Трябва да риташ, да хапеш, да се бориш. Иначе не мога да те убия. - обясних аз.

Конят отново се заклати в онова странно, предизвикващо недоумение, движение.

- На моята възраст нямам време за палячовщини. Ако си гладен, изяж ме. Ако не си, върви си по пътя. А ако ти е интересно или скучаеш, остани и слушай - и той наведе глава и замръзна в първоначалната си поза.

Доближих го. Подуших го. Обиколих го. Отчаях се. Не можех да направя нищо.

Той изведнъж извърна глава и я навря в муцуната ми.

- Чудесно е, че ме намери. Истински късмет за един стар кон е тялото му да послужи за храна на младо животно. Но ми е жал за теб.

- Какво? - възкликнах.

- Месото ми не става за ядене. Старо и жилаво е. Кръвта ми е черна и воняща. Костите ми са горчиви, а кожата - за нея да не говорим. Няма да ти доставя удоволствие.

- Знам, знам. Прецених те от пръв поглед - реших да го успокоя. - Нямам намерение да те нападам.

Конят поклати глава. Не ми вярваше. Продължи да говори все за същото.

- Мъдро ще постъпиш. Никой не трябва да убива, когато не е гладен.

Ясно. Бях му взел страха.

- Храната дава сила, радост и утеха, но само ако си пестелив с нея. - Той се наведе и с нежно движение поглади туфата трева. - Обичам тревата. Обичам вятъра, който ме милва, слънцето, което ме топли, животните, които са приятелски настроени към мен.

Помълча, а после отново навря муцуната си в мен. Ама, че гаден навик!

- Струва ти се естествено да обичаш всичките тези неща, нали?

- Не знам. Всъщност изобщо не ме интересува - казах и го заобиколих.

- Не, не е лесно. Само така изглежда - продължи той, сякаш не беше чул думите ми. - Защото ставаш безразличен към храната, щом утолиш глада си. А когато слънцето прежуря или вятърът досажда ги намразваш.

- Е, истина е. Тук си прав. - съгласих се.

Конят рязко извърна глава към мен. Бях нащрек. Отскочих.

- А идвало ли ти е на ум да извиниш този, който може да ти причини болка и смърт, да го съжалиш, да му простиш, да се помъчиш да го обикнеш?

Втренчих се в него с изумление. За първи път попадах на такова странно животно.

- Какво, какво!?

- Трудно е. Изглежда невъзможно. Знам. Нужен е цял един живот за това. А може и да не стигне.

- Аз си живея добре и без да обичам - казах убедено.

Бавно направих кръг около него. Стар беше. Краката му едва го държаха. Как ли успяваше да стои неподвижен толкова време?

- А защо си неспокоен? - внезапно попита той.

- Аз ли!? Аз ли съм неспокоен!? Глупости! Не се безпокоя от нищо. Млад съм. Силен съм. Никой не може да ми устои.

- А безпокойството на тялото ти? - упорито повтори той. - Защо не се бориш с него? Защо не го победиш?

Спрях.

- Какво искаш да кажеш? - смаяно го попитах.

- Имам пред вид страха, който пъпли в жилите ти - спокойно каза той.

Ама как смееше да ми говори така! Започнах да се ядосвам.

- Я внимавай! Аз никога не се страхувам! -казах подчертавайки всяка дума. - Мога да победя всеки тук. Само да те докосна и ще паднеш. Не аз, а ти се страхуваш.

Обиколих го няколко пъти застрашително. Трябваше да си знае мястото!

- Да победиш мен, стария и немощния, можеш. Но да се почувствуваш добре в ден като днешния на място като това, не можеш. За това се иска повече от младост и сила.

Какъв инат! С него не можеше дори да се говори.

- Сигурно трябва да стана стар и дръглив като теб - отбелязах раздразнено и тракнах със зъби.

Конят се заклати. Имах чувството, че ще се строполи на земята.

- Не е нужно да ставаш стар и дръглив като мен. Трябва само да се учиш от това, което ти се случва.

- И какво по-точно ми се случва? - настоях да разбера.

- Например, днес се почувствува самотен и това те направи неспокоен. А всъщност не си сам. Всяка локва, всяка буца пръст, всяко дърво гъмжат от живи същества.

- О! Те са толкова дребни и незабележими. Направо са нищожни. А пък аз съм млад и силен. Роден съм да се боря и да побеждавам.

- Да... Може и така да е. Но ето, аз не съм дребен и незабележим, а ти не се пребори с мен. Защо?

Бях слисан. Присмиваше ли ми се? Смъртта си ли просеше? Ех, да беше малко по-млад!

- Защото не можеш - спокойно продължи той. - Вслушай се в тялото си и ще разбереш, че е така. Откакто ме срещна разумът непрестанно ти казва “Убий го!”, но тялото ти не може да го направи. Не е гладно. А не е в природата му да напада и убива без нужда.

Каква наглост! Да ме поучава! Идеше ми да го захапя за гърлото, но беше само кожа и кости.

- Ти ли знаеш по-добре от мен какво искам? Бих те схрускал веднага, но ми е жал за теб! Не само, че си много стар, но си и ужасно глупав! Ужасно глупав! Впрочем, не си струва да се занимавам с тебе. - обърнах се да си вървя.

- Значи ме жалиш? Това е хубаво. Това е началото - тихо каза конят. - Радвам се за теб, защото ми харесваш. Искам да ти помогна.

- Какво? - отново го доближих възмутен - Ти да ми помогнеш! На мен! Помогни на себе си. Виж как трепериш. Умираш от страх.

Конят наведе глава и поглади туфата. После още веднъж. И още веднъж.

- Да, така е. Малко се страхувам. А не трябва. Та аз съм за теб това, което е тревата за мен. Тя продължава моя живот, аз ще продължа твоя. Не е ли чудесно това? Казват, че ако обичаш този, на когото даряваш живота си, болката не била толкова силна. Дори се превръщала в нещо друго, в нещо прекрасно.

Не, тоя съвсем си беше загубил ума!

- Казват, казват ... Кой го казва? Кой е този умник? Смъртта си е смърт. Кръв, месо, кости - това е тя. Познавам я добре. Но защо ли изобщо говоря с тебе!

Конят бавно обърна глава и ме погледна.

- Познаваш чуждата смърт. Затова ти изглежда така. Какво ще бъде смъртта за теб самия, не знаеш. Ами ако зависи от това как си живял? Погледни тази трева. Ето, доближавам я. Тя знае, че ще умре, но не бяга, не се съпротивлява, не крещи. Тя ме обича и се радва, че ще ме нахрани.

Той пое тревата с бърните си и хрупна от нея. Не можех да го трая вече. Отново го обиколих.

- Обича! Обича! Какво само повтаряш тая дума? И откъде знаеш, че те обича!

- Каза ми го преди малко - отговори конят и ме потърси с очи.

- Така ли! - Задъхвах се от гняв. - Значи такива неща ти нашепва тревата! Говорите си с нея, а! Тя не се страхувала от смъртта! Той - също!

- Аз те обичам. Може би затова от нас тримата само ти се страху... - чух го да казва.

Причерня ми пред очите. Хвърлих се върху него и го захапах за врата. Зъбите ми се забиха в нещо, приличащо не на плът, а на гума. Плисна ме гъста и вмирисана течност. Отскочих отвратен и замаян...

Когато се съвзех нямаше нито кон, нито труп. Тревата бавно се изправяше. И нищо друго. Обезумял от ужас, хукнах. Бягах дни и нощи, без да спирам. Заваля сняг - безкраен, вледеняващ. Зимата се проточи студена и самотна. Слънцето не топлеше, вятърът пронизваше, луната плашеше. Едва доживях до пролетта.

Вълкът затвори очи. Разказът го беше изморил.

- Не понасям конско месо - добави тихо и потрепери.

Вече не изпитваше тъга. Усети лек полъх на вятър. Погледна небето. То цялото беше оживяло. Облаците скриваха и отново се отдръпваха от лунния лик, гонеха се, покриваха се, разкъсваха се. Звездите сякаш се смееха.

Вълкът пое дълбоко дъх и тръгна. Време беше да потърси нещо за ядене.




--------------------------------------------------------------------------------


нека Светлината огрява Пътятъ ви къмъ НЕГО!!!