Пиша след всякакви възможни срокове и за никакви възможни отличия, заради удоволствието от самото писане и от това, че ви познавам...

Вървя по познатите улици в тихата вечер. Късни трамваи громолят наблизо. Из небето сивите облаци бавно се сгъстяват, предвещавайки дъжд. Вече усещам първите студени капки по кожата си. Свивам надясно в първата пряка и тъмнината ме обгръща за миг. Мракът е творческо време. Обичам го. Модерните сгради го гонят - разкъсват го със стъклено-железните си фасади, разсейват го отразявайки неоновия блясък на града. Дъждът се стича по полирания мрамор и ражда още светлина. Стига! Искам да извикам, да скоча, да отлетя – някъде там, при моите братя и сестри, които може би се веселят или ловуват тази нощ. Но някъде тук, плътният силует на Бика ми припомня, че съм в друго време и отдавна вече ги няма някогашните ни пиршества… Сега обаче съм се запътила към хубаво място.
Завой наляво. Още броени метри. Промъквам се в съседния слабо осветен вход. Стъпките ми изтрополяват надолу по стълбите. Усмихвам се. Охраната приема парите и ми връща личната карта, без да я погледне. Както винаги, никой не разпозна съвършения фалшификат. Безсмъртието понякога причинява разни дребни неудобства като периодичната нужда от подправени документи, но преимуществата определено са много повече. Е, всъщност всичко зависи от гледната точка…
Потъвам в атмосферата на клуба. Подземието на душата ми. Напомня ми за онази пещера преди толкова хилядолетия. Светлините играят около мен… Някога отблясъците на факлите подскачаха по стените и сводовете, докато всички родове мълчаливо слизаха във вътрешността. Нарисуваните зверове сякаш оживяваха и тичаха край нас. Черни, червени, кафяви турове, елени и коне – бягащи, пронизани от копия и стрели, изобразени с надежда за успешен лов и преклонение пред силата и бързината им. Жрецът ни водеше все по-навътре и навътре. По камъка се втурваха силуети на вълци - сиви, черни, настървени. Те бяха наши покровители и праотци. Винаги бяха наблизо – из горите край скалистата местност, в която се бяхме заселили. Някога дивечът тук беше многоброен. Сега зимата започна рано и стадата търсеха други пътеки и запазени пасища. Запасите от сушено месо привършваха. Мъжете все по-често се връщаха от лов с празни ръце. Вълчи следи вече прошарваха и снега край нашите пещерни обиталища, а дългите студени нощи се огласяха от вой. Накрая нашите прадеди се обърнаха срещу нас. Намерихме двама души от племето разкъсани в гората. Мъжете се събраха на съвет, говориха дълго, но не се разбраха. Някои искаха да напуснем жилищата си, когато спрат снеговете, и да отидем по нови места. Измежду тях беше баща ми – един от най-добрите ловци. Ала други, заедно със старейшината, рекоха да призовем предците-вълци да ни върнат силата и сполуката. Тъй беше казал жрецът, а те му вярваха и стана, както той искаше.
Сега той ни водеше към тясната площадка във вътрешността на нашия голям дом. Трябваше да умилостиви вълчите ни покровители, за да подгонят отново дивеч към нашите гори. Сиви прилепи се разлетяха над главите ни. Жрецът се изправи пред всички в дъното на голямата ни бърлога, затвори очи и вдигна ръце, шепнейки зова си към духовете на вълците да се обърнат към него. Изведнъж дрезгавият му глас се извиси и прокънтя:
- Нашите праотци са гневни! Нашите праотци са зли! Те гонят дивеча ни, нахвърлят се срещу нас, погубват ни! Но ние сами загубихме мощта си, те ни отнеха своята закрила и оголиха зъби срещу нас!
Той стоеше там – висок и жилест, разперил ръце; тъмните му коси се спускаха до раменете му и се губеха сред рунтавите вълчи кожи на неговите одежди. Наоколо факлите пламтяха жълти. Очите му горяха червени.
- Глутницата е силна и единна! Ние не сме. Някои таят лоши мисли в сърцата, някои се делят на съвета, някои противоречат на по-главните! Трябва да дадат жертва за това, за да се възстанови редът!
Противопоставянето на ловците го беше разгневило. Отправи злостен поглед към хората от моя род. Баща ми сведе глава в безсилен гняв. Жрецът искаше да накаже отцепниците. Искаше мъст за гордостта си. Искаше страха на всички. Искаше кръв:
- Нека една вълча потомка да е жертва! Нека даде кръвта си за нашата сила! Нека никога да не излезе от нея потомство от врагове!
Това бях аз – най-малката. Братята и сестрите ми бяха с хора от други родове и имаха деца. Докато изричаше последните си думи, ръмжащият му глас се превърна в насечено джавкане и той се хвърли към нас, сграбчи ме и ме дръпна напред. Очите ми срещнаха червения блясък на безумния му поглед. С един замах той ме повали на колене и се надвеси над мен, но внезапно изви глава нагоре и нададе страховит вълчи вой, след което впи острите си зъби в шията ми...
Пристъпвам из рок-бърлогата с бутилка бира в ръка, оглеждам присъстващите и търся новата си жертва. Още няма много движение наоколо, повечето стоят край баровете на по чаша в разговори за живота на смъртните. Но аз мога да изчакам - та нали имам цялата вечност пред себе си... Последни глътки бира и скоро се смесвам с танцуващите. Погледът ми среща друг поглед. Той вече е набелязан и вампирският ми чар се задейства. Приближава ме на дансинга. Няколко песни време и дивата ми жажда се разгаря невероятно. Запознанство... Имената всъщност не значат нищо за нас, безсмъртните. Сменила съм стотици самоличности досега. Но това е само прелюдия. Скоро целувките водят до изтънчен коктейл от бликаща жизнерадостна омая и нотки бавнотечна стара болка за мен, а него – до непозната наслада от пронизващото захапване по шията. Обичам хората на това място заради музиката им и настроенията от нея – притежават някаква особена и приятна жилка в кръвта. С времето започваме да усещаме жизненоважната ни напитка като вино с опияняващия букет на всичките й съставки. Приливът на хормоните ме настървява, поемането на смесения в жилите алкохол е несравнимо с което и да е питие, а понякога други редки вещества ме изпращат на седмото небе... Не са блудкави или неприятни като при почитателите на ориенталски ритми с кръв, преливаща от ракия и често пречещи на ухапването ланци...
Не пия много кръв. Всъщност съм стара и лесно предавам същността си, а и вече не съм жадна за големи количества, както някога. Нека има повече от нас по този широк свят, нека те откриват благословените ни тайни пътища, нека сами видят безкрайния ход на времената и черпят мъдрост от него. Зашеметявам го за кратко, после той шепне нещо в ухото ми сред дрезгавите китарни звуци наоколо. Продължаваме играта. Може би още не усеща разликата в себе си, но вече е друг. Аз знам - виждам новия блясък в очите му, чета променената му същност в тях. Има време, ще разбере. Осъзнаването у всеки е неповторимо. Да тръгна ли с него към дома му тази вечер? През всичките тези векове желанието за удоволствия никога не ме е напускало. Иначе вечността щеше да е непоносимо бреме.
Някога в мрака на пещерата, още със свестяването ме бе обзело особено усещане. Чувствах се преобразена и изпълнена с жизненост. Сякаш за пръв път използвах сетивата си - тъмнината не ме плашеше, виждах през нея като див звяр; хладният камък бе като уютна постеля; чувах и най-тихите движения на прилепите под сводовете. Но някой стоеше наблизо и ме наблюдаваше. Познах издължената фигура на жреца и скочих ожесточено срещу него.
- Послушай ме и не се гневи. Няма как да се върнеш при рода си, - каза той. - След като остана жива, ти не си като другите. Вече ще можеш да се превръщаш във вълчица и ще искаш да пиеш кръв. Аз ти предадох умението си. Малцина сме такива и рядко се издаваме. Или го правим само за да овладеем умовете и страха на останалите. До днес тук нямаше други като мен. Сега създадох теб. Както зъбите на вълка и лисицата правят някого безумен и болен, обладан до смърт от техния дух, така сега ние носим вълчи духове, но никога няма да умрем. Можем да претворим на вълци и да побегнем из горите, да ловуваме, да сме силни и волни като предците си. Ние двамата имаме вечни духове във вечни тела...
Още не осъзнавах какво значи това, но го последвах навън в нощта към дивия вълчи живот.
От тогава изминаха хиляди години... Живеех и се променях заедно с хората и света. Племената напуснаха пещерите, привързаха се към земята и вече не ловуваха както преди. Забравиха вълчите си прадеди и аз престанах да се превръщам в тези зверове. Върнахме се в селата им, но те се уплашиха от нас и ни прокудиха. Жрецът се изгуби в суровите земи на севера. Аз потеглих през планини и поля към непознатите места на далечния юг. Срещах се с нови племена и народи и заживявах задълго сред тях. Ставах свидетел на възхода им, на блясъка на властта и могъществото на религиите им, на строежа на градовете и храмовете им. В измамни образи се сближавах с жреците, привлечена от ума им, желаех да проникна в тайните на познанията и на душите им, но виждах и мъглите на техните заблуди. Само на най-добрите предавах безсмъртието си. Зад стените на градовете настъпваха и размирни времена, а вражески нашествия поразяваха еднакво и украсените зидове на дворците, и кирпичените стени на бордеите... Тогава тръгвах с пленниците, промъквах се в шатрите на военачалниците, търсех силата им, усмирявах гнева им. После поемах с търговските кервани по опасни друмища през диви пустоши и плодородни долини към нови места и нови човешки превъплъщения. Надживях величието и залеза на държави и култове. Гледах как кумирите падат в прахта сред разрушени капища. Умират дори боговете, макар и част от тях винаги да остава в сърцата. Аз не умирам. Пия от живота, който блика в жилите на хиляди хора. Животът е дар. Аз го правя вечен. Никога не съм обичала да пресушавам жертвите си до последна капка кръв и да захвърлям мъртвите им тела. (Дори 2 литра наведнъж са ми твърде много.) Не, оставям ги да живеят - и част от тях живее в мен, както и част от моята същност е преминала във всеки от тях. Ние, вампирите, сме едно голямо цяло. Във всеки от нас има по нещо от всички, придобили безсмъртието... А то е приятно. Отначало не знаех какво да правя с него, но после се потопих в блаженството на вечността. Има време за всичко – да се вглъбяваш в любимите си занимания или да развиваш нови, колкото пожелаеш, да опознаваш изтънчени удоволствия, да се усъвършенстваш до безкрай. Проникваш в тайните на света и собственото си аз и се научаваш да гледаш на нещата от дистанцията на свидетел на десетки векове. Понякога обаче и това става скучно и ме наляга тягостното усещане, че вече съм видяла всичко на този свят и няма какво повече да очаквам от него. Понякога в мен отново проговаря първичният ми дух и се чувствам като вълк-единак, виещ в самотата си. Но идват времена, когато всичко се преобръща и тогава се потапям във всеобщия кипеж, слушам вдъхновена дръзките думи на бунтовниците, губя се в устрема на тълпите... Или в бурните настроения на бохемски компании, с които творя личната си вечност или скитам по безкрайните битнически пътища на духа. Но накрая всичко утихва и остават само спомени...
Излизаме от клуба и тръгваме с леко несигурни крачки по пустите улици в нощта, хванати за ръце. Ритъмът на музиката още кънти в ушите ми. Дъждът отдавна е спрял и облаците се разсейват, разкривайки отново бледия лик на далечната луна. Хладният нощен вятър разпилява косите ми. Целуваме се на безлюдно кръстовище, после продължаваме напред. Блестящи отражения на реклами и светофари се разливат в локвите. В среднощната тишина сякаш смътно долавям познат звук. Дали не си въобразявам? Дали не е просто приумица на замаяния ми от партито мозък? Не – отнякъде над старите сгради се разнася тиха магическа мелодия. Спирам и се оглеждам объркано наоколо. Съзирам слаба светлина от тавански прозорец и в нея играят сенки. В нощното затишие над нас отеква задружна наздравица. Вие сте там, мои братя и сестри! Идвам и аз!!!
Той ме пита недоумяващ дали продължавам с него. Друг купон ме чака, отговарям. Гневи се, извиква ми нещо, после свива в своята посока. Може би още си мисли, че е пиян. Явно още не усеща разликата. Сега е недоволен, но скоро ще разбере. Сигурно иска да забрави името ми, но ще го помни вечно. Поне това име, поне тази временна самоличност от всички възможни. Някой ден може би нишките на времето ще се преплетат и ще се срещем отново...
Втурвам се в отключения вход и нагоре по тъмното стълбище. Искам да полетя, но отлагам момента на близко щастие. Още ми се струва невероятно! Звуците са все по-силни. Сърцето ми бие лудо. Стара олющена врата е последната преграда. Викам от радост. Вие сте тук, вдигнали чаши. Оглеждам се в блестящите ви очи и потъвам в тях. Отново ви намерих! Поемам в ръка бокал и отпивам от виното, смесено с кръв и вещерски билки и се понасям в дивите танци. Обичам нашите пиршества, защото празнуваме като безсмъртни. Винаги съм обичала и човешките, когато на тях се веселят така, сякаш няма да има утрешен ден. Те знаят, че ще остареят. Ние знаем, че сме вечни и времената винаги ще ни донесат нещо ново. Още много пъти слънцето ще изгрява над тази земя. Хората може и да са други, но ние ще бъдем край тях – обновяващи се с всяка нова глътка кръв и продължаващи съществуването си с всеки нов прекрасен кръвопиец, когото зъбите ни отнемат от света на смъртните. На зазоряване и през следващите няколко хладни утрини стотици хора ще минават по шумните улици под нашия таен таван, преследващи своите цели, залисани в суетнята си, забързани към изплъзващи се възможности, изпълващи с какво ли не времето, отредено им тук. А ние ще се веселим заедно, празнувайки не безбройните мигове, а самите нас - това, че ни има, преминали през вековете - ще честваме новите лица сред нас, ликувайки заради всичко видяно и преживяно досега, за славната ни вечност и безкрайното ни бъдеще. Накрая, когато музиката спре, ще изгасим свещите, ще изхвърлим празните бутилки в някоя кофа и ще се разотидем, смесвайки се с тълпата – безименни странници с неизвестна посока. Другите така и няма да разберат...

(история за едни съвсем истински софийски улици и едно съвсем измислено първобитно племе...)

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите