Re: а сега / Религия и мистика / Вампири

Жулиен излезе бавно, залитайки през вратата, а Атер гледаше внимателно всяка негова стъпка докато се отдалечаваше. Не го интересуваше дали щеше да отиде в такъв вид при Адриан, дали щеше да изчака слънцето и да се изпържи или отново да опита да се самоубие по най-болезнения, известен на Атер, начин. Реши че по-късно ще се занимава със странния характер на Жулиен, а ако не остане време за него, сам щеше да подсети света за съществуването си. О, несъмнено би могъл.
Отдаде се на търсене на друго огледало, като този път възнамеряваше да не изкарва безпричинната си агресия на него. Не очакваше да намери друго и все пак сред абсурдните вещи на Карл случайно забеляза мътното си отражение и веднага се захвана с корекций по външния си вид. "Радвам се че вампирите имат отражение" помисли си иронично той, остави огледалцето и излезе.
Спря се на вратата и се вгледа в кървавото петно пред краката си, във всички кървави петна по пътя. Очевидно беше ударил Жулиен прекалено силно. А в момента, почти сигурно, беше припаднал някъде и ако тази нощ е била най-лошата в живота му, нямаше да случи да си разбие главата в някой камък. И това беше добре.
Градът. Беше време да се храни, а и надушваше смъртта. Всяка фибра на тялото му усещаше смъртта идваща оттам. Имаше нужда от този аромат сега. Щеше да убива и нямаше да се спре пред нищо, докато не се насити.
Уби просяка, който спокойно спеше в мизерията си. Уби го бързо. Не изпи кръвта му, нямаше нужда от неговата кръв, чисто и прецизно го скърши като суха клонка. Успокояваше го силата която е в тялото на умиращия, не е в кръвта. Този човек беше слаб. Не възвърна почти нищо от енергията му. Продължи пътя си.
Очите му блестяха в мрака, като очи на хищник излязал на лов.
Крайпътна къща на най-обикновено семейство. Първо уби жената, красива жена, която заслужаваше живот. Силна жена, готова да жертва всичко за семейството си. Мъжът. На Атер му се стори, че той беше по-слаб от жената. Нямаше достатъчно воля, но живееше за да се грижи за съпругата и децата си-две прекрасни, малки момиченца. Тяхната кръв изпи. Силата и енергията не беше в излитащите им души, а в кръвта им. Млада и жизнена кръв. Душите им бяха прекалено чисти и непокътнати, за да са събрали необходимата му сила.
Продължи да убива. Беше отново силен, отново непобедим, отново Древен. Единствен.
Усети че и друг убиваше, наблизо. Тъй като беше оставил Карл в къщата, а нямаше друг сравнително силен вампир наоколо се сети че е Адриан. Усети и остриетата, които бяха отрязали косата му и се усмихна доволна.
Реши че сега е времето да прави впечатляващи акробатични номера и с няколко бързи движения се оказа на покрива на поредната запустяла след него къща. Погледна с наслада към нощното небе и се изправи, а косата му се разпиля от вятъра. Прескочи няколко покрива и застана на няколко метра от Адриан и Джовани, които очевидно още не бяха забелязали присъствието му.
-Чук чук-каза високо Атер-прекъсвам ли нещо?
Италианецът се обърна рязко и хвърли един от ножовете си по силуетът, чийто глас беше разпознал. Острието спря на сантиметри от лицето на Атер. И последва обратния удър. Ножът се заби в лявото рамо на Джовани и той извика.
Адриан изскърца злобно и се хвърли към тракиеца, но той отби спокойно и неговия удър.
-Взе да ми писва и от двама ви-прошепна Атер.
Адриан се изправи и застана пред Джовани.
-Колко жертвоготовно, а защо не хвърляш и по едно око към другите си неосновани трофеи?
-Първо Жулиен, а сега и него! Ще престанеш ли най-накрая!-извика Адриан.
-Да престана с какво? Не съм направил нищо на никой, който не си го е заслужил. Не съм направил нищо на Жулиен, ти го направи. Не съм направил и нищо на проклетото италианско човече-отново ти си виновен. Не аз съм гласчето в главата им, което ги блъска в пропастта, Адриане!
Адриан сведе глава, след което се усмихна, от лицето му падна една сълза:
-Цяла вечност ли ще бъда разиграван от такива като теб?
-Аз съм единствен - подсмихна се Атер.
-Къде е Жулиен?-изведнъж се сепна Адриан.
-Добър въпрос, но не знам. Най-вероятно умира агонизирайки някъде.
-Къде е!?-извика Адриан.
-Защо ми е да знам?
-Направи от него чудовище-каза бавно Адриан.
-Не, аз му дадох силата, а ти ще направиш чудовището, което предполагам няма да е много по-различно от съдбата на италианчето с теб.
Адриан погледна назад към Джовани и разбра че е почнал да губи прекалено много кръв. Обърна се и очите му започнаха да пламтят със зелени пламъци.
-Погрижи се за него сега, а после се надявай да не е станало късно за да откриеш и Жулиен.
-Какво искаш да кажеш?
-Че не се шегувах че може да умира някъде?
-Какво си му направил!? Проклет да си!
-О, аз несъмнено съм проклет, но твоето проклятие е направо достойно за да избоде очите ти.
Още един нож мина на сантиметри от лицето му.
Атер изгледа присмехулно Джовани, мина покрай тях и го срита леко, след което се изкикоти и продължи да се наслаждава на триумфа на смъртта.
Италианецът погледна жално и изохка. Раната беше дълбока и Адриан се страхуваше какво може да стане, ако извади острието.
-Ще го убия-каза ядосано и се свлече на земята.
-Той беше прав-промълви с полуотворена уста Джовани.
-Съжалявам, но аз ли съм единствения, който не разбира какво става?-изсъска Адриан.
-Не ме уби. Не е като другите вампири, чиито животи са били застрашени от моите ръце
-Искаш да кажеш че след хиляди години няма да убива за удоловствие? О, не ме разсмивай-Адриан млъкна изведнъж.
Погледна към италианеца с широко отворени очи и каза:
-Не и ти. Защо винаги когато Атер се появи в очите на другите той е като мъдрия бог, наказващ според греховете. Та той без малко не те уби! Защитаваш го!?
-Но, не ме уби. А има точна ръка. Ти ми доказа, че вие вампирите спокойно можете да се мерите с Господ...
-Недей, само не и богове. След като теб пощади по този начин, не мога да си представя какво е направил на Жулиен, всемогъщия, всеопрощаващ Атер!
-По-велики сили управляват всички ни, а той е пазен от тях. Дори и да е прокълнат от толкова много време, той е закрилян от невидимото за теб, за мен, а може би и за него. Адриан...
-Какво има?-сепна се Адриан.
-Не си усещам краката и ръцете.