Re: ВИРОШ вампирът-древните, еднорогът, вампирът / Религия и мистика / Вампири

...Спрях за няколко мига и проследих пътя , който се отдалечава от гората, за да я заобиколи отдалеч и да продължи на юг. Моят маршрут обаче не води по човешките пътища.
Скоро излязох на една широка, осветена от луната поляна и спрях, за да огледам странната конструкция пред себе си. Десетина продълговати бели камъка бяха издигнати като стълбове в неправилна окръжност и ограждаха неголямото пространство, обрасло с избуяла трева. Фините ми сетива доловиха присъствието на някаква сила в каменния кръг. Пристъпих в кръга и мигновено осъзнах грешката си: това беше градеж на древните хора, които обичаха нашият род дори по-малко отколкото сегашните. Силата, която бях усетил , бе остатъчна магия, която долови вампирската ми същност и стовари цялата и останала сила върху мен.
Паднах в тревата насред кръга и запълзях навън, като стисках зъби и се опитвах да потисна неистовото си желание да закрещя като ранено животно. Когато най-сетние се имъкнах от каменната окръжност, се проснах по гръб и прекарах известно време в горчиво съзеррцание на звездите, докато си поема дъх.
Продължих пътя си огорчен от току що демонстрираната си наивност.
Бях се замислил дълбоко и когато разсеяно заобиколих поредната група сплетени дървета, препречваща горската пътека, едва не се блъснах в еднрога, който я прекосяваше от другата страна. За миг замръзнахме, еднакво стреснати, и аз имах възможност да го огледам: великолепен екземпляр с луннобяла кожа и дълъг сребрист рог. Сетне животното осъзна какво има насреща си и аз ясно видях как мускулите му се стягат за скок..
Хврълих се едновременно с него и успях да улуча посоката, в която беше насочил скока си. Сграбчих животното с едната си ръка в основата на сребристия рог, а с другата - за дългата грива, и завъртях врата му с все сила в мига, в който краката ми намериха стабилна опора в земята. Гръбнакът му се прекърши с трясък и ужасеното цвилене на живтоното прекъсна с хъхрене.
Жадно впих зъби във все още туптящите му вратни жили и вълшебната му кръв ми се стори най-вкусното нещо, което някога бях опитвал. Пих дълго и жадно, докато главата ми се замая и бях принуден да спра. Продължих пътя си отново...

Чух характерните засмукващи звуци, които по-невъзпитаните представители на нашият род издават по време на хранене и приклекнах, за да продължа пътя си пълзешком. Гледката, която се разкри пред очите ми, ме изпълни със забавна смесица от веселие и отвращнение: един дребен, раздърпан вампир трескаво пиеше кръвта на някакъв нещастен язовец и час по час се оглеждаше наоколо, сякаш бе обект на преследване. Накрая отвращението надделя и аз реших, че този дрипльо позори вампирския род и трябва да бде наказан за това.
Срев изскочих иззад храстите и се нахвърлих отгоре му, като дори не строих усилие да извадя оръжието си.
С едно бързо, жестоко движение счупих въоръжената му ръка и го заобиколих, докато все още скимтеше, изпаднал в шок от боката. Подпрях основата на гърба му с коляно, сграбчих го за косата и дръпнах с все сила, за да прекърша гръбнака му.
Яростта ме напусна бързо и когато захвърлих трупа до този на язовеца, вече изпитвах само лека нериязън, че с недостойното си поведение вампирът ме беше принудил да сторя това.
a suivre...

YES!