Карл започна да се озърта, осъзнавайки къде се намира. Имаше смътни спомени как се беше прибрал, всички останали бяха объркани.
Главата продължаваше да го боли, а след като се опита да се изправи и седне в леглото, установи че не е само главата, а цялото му тяло. Върна последната нощ през ума си, после и всички останали, за да припомни глупавото си държание. Денят все още не беше свършил, затова реши да остави болката и спомените да го залеят докато спи, преди някой нахален древен или Микелито не го събудят.
Беше безсмислено да заспи. Чу как вратата на долния етаж се отваря и затваря, как други врата продължават да се хлопат, по-късно чу части от разговора между Атер и Микелито, Атер както обикновено звучеше иронично, но малко по-изнервено, макар да не разбираше какво става, предположи че той просто използва по- тракийски начин, за да изказва обиди.
Най-накрая стана, отмести леко завесите на прозореца, за да се увери че е вечер и излезе от стаята.
Атер беше седнал по изключително неудобен начин, подпрял главата си на рамката на прозореца, свит като замръзващо от студ дете. Карл за първи път осъзна колко млад изглежда Атер, не по-млад от Адриан, но не и много по-стар.
-На какво се дължи това странно поведение.
-Вампирската ти интуиция не те лъже, че сега не съм в най-доброто си настроение, в което се намирам обикновено, така че би предпочел да не ме ядосваш – каза спокойно Атер, после бързо смени позата си и просна крака на масата, след което му се усмихна неубедително.
-А, хванал съм древния в момент, когато го е обзело меланхолично настроение. – Карл се ухили широко, след което отбеляза подраздено – А това не са ли мои дрехи?
-Бих ти предложил и ти да смениш твоите. Скоро не си спирал да се въргаляш по земята – изсъска му древния.
-Дължа го изцяло на теб.
-Благодарности отправяй към византийчето-отговори му изнервено Атер.
-С присъщата си скромност не приписваш нищо на себе си.
-Спри да ме дразниш, Карл. Не разбираш абсолютно нищо-отвърна спокойно древния.
-Кажи ми тогава-настоя вампирът.
-Друг път-усмихна се Атер и направи жест, подканнвайки Карл да излезе от стаята.
-Къде е Микелито?-продължи той.
-Не се ли изморяваш да задаваш въпроси?-отговори отегчено Атер.-Тук няма вино, пратих го да бере грозде.
-Сега?
Атер отново се загледа през прозореца и не му отговори. В момента Карл не го дразнеше толкова, колкото му се искаше, но ако продължаваше със сигурност щеше да си изкара гневът си върху него.
-Какво е станало? Някаква голяма трагедия, която да те натъжи така.
-Да го наречем...италианец. Проклети да са всички живеещи по тези проклети земи! – промърмори ядосано.
Карл се загледа в древния, чудеше дали да продължи да го разпитва и да си изпроси някое древно тракийско проклятие или да замълчи и да се приведе в нормален вид, тъкмо беше решил да се оттегля когато осъзна какво беше различното във вида на Атер, освен липсата на гривните му, една от които въртеше нервно около пръстите си, хващайки я малко преди да падне на земята. Косата му беше доста по-къса и по-чуплива. Липсваше и мазната усмивка изписана на лицето, придружена от прекрасно изписаните му с черно очи, които сега изглеждаха по-бледи и без блясък.
-Очевидно един италианец може да причини много щети-почна несигурно Карл, но не получи отговор в следващите минути.
Атер наведе глава и свали краката си от масата, прокара ръка през косата си, изсъска нещо, после вдигна очи към Карл и каза през зъби:
-Тирсенос е мъртъв. Не знам дали недовиждащата италианска кукличка обърка мен за него или него за мен но и аз съм между пострадалите както забелязваш. Една разлика. Винаги съм бил по-бързия и по-умния. За съжаление бързината не ми стигна за да спася и косата си. Непрекъснато се намира някой, който да ми пречи!-въздъхна и продължи- До сега се питах дали съм по-умен. Със смъртта си, Тирсенос промени доста неща, провали почти всичко. Но от друга страна ми даде нови възможности-Атер замълка за малко, после очите му пробляснаха и каза развеселено. - О, колко невъздържан съм станал, очевидно съм имал нужда да споделя проблемите си с друг, та дори и той да е римлянин.
-Значи все пак съм бил прав.
-За кое?-попита стреснато Атер, излизайки от унесът си.
-Пророчеството е просто поредната прищявка на някой луд древен-отбеляза Карл иронично.
-Много правилно. А искаш да видиш какво прави лудият древен, когато не му се угоди?
Атер не изчака отговор, изправи се и се озова пред Карл, стиснал ръката и вратът му, толкова силно, че усещаше как бавно той спира да диша. Приближи се до него и изръмжа:
-Не ме карай да правя всичко по-трудно, от колкото е сега.
После го пусна и той се срина на земята разтривайки ръката си, по която имаше дълбоки следи от ноктите на Атер.
-Миришеш на кръв – каза с нормалната си злобна усмивка след това. – Изкъпи се. Ше привлечеш още кулинарни специалисти, ловки в размятането на ножове.
Карл излезе тихо и го остави сам в стаята. Сам, отново сам. Колко от вечността беше прекарал с Тирсенос-не помнеше. Колко пъти го беше побеждавал и доказвал превъзходството си над него-и това не помнеше. Може би щеше да му липсва повече от колкото всеки друг, който беше оставил в миналото. А може би не.
Нямаше намерение да пренаписва Пророчеството. Но и никой не беше успял да го промени или разбере напълно. Той самият беше източникът, а хартийките-отново ненужното допълнение. Ще става каквото той каже. Атер се усмихна леко.
Между пръстите му попадна малката книжка с перфектно обработени златни корици и тих, злобен смях се смеси с тишината на стаята, но бързо беше прекъснат от лека болка в спепоочието.
Беше направил грешка, оставяйки мислена връзка между себе си и Жулиен. Момчето издържаше на болка, но само защото той понасяше половината от нея. А Атер се изтощаваше, като по този начин влияеше и на контрола върху Жулиен. Смяташе че вече почти го е изпуснал от ръцете си, но той не го знаеше и докато продължаваше да бъде едно глупаво, малко вампирче всичко щеше да е наред.
Щеше да е наред, ако той беше в добро състояние, но беше изтощен, прекалено изтощен. Кръвта не му помагаше, а и не му харесваше. Вкусът на желязо му беше втръснал.
Намръщи се. Болката в слепоочията беше утихнала и спокойно можеше да се отдаде на съзерцание.
Реши да не пришпорва момчето да накара италианеца да забие нож в гърлото си, то само щеше да си го втълпи като идея, когато отново осъзнае манията си да не се отделя от Адриан.
Продължи да прехвърля между пръстите си гривните, а книжката прибра, нямаше желание да разнищва бъдещето.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите