Момчето се дръпна рязко и Адриан залитна. Обърна се и погледна неразбиращо Жулиен.
-Не-каза твърдо момчето.
-Какво не-зениците на Адриан се разшириха още повече.
-Няма да тръгна с него-тонът му беше малко по-благ, но все още достатъчно твърд.
Адриан се намръщи, после направи тъжна усмивка. В очите му проблясна злобен блясък, но бързо отмина и прошепна бавно:
-А къде мислиш да отидем, като слънцето вече изгрява, малки мой?
-Да, той е прав, Жулиен. Къде ще отидете?-каза иронично Тирсенос.
Момчето вече усещаше как лъчите дразнят кожата му, но не беше толкова силно, колкото преди. Адриан сигурно беше забравил, че беше пил от кръвта му съвсем скоро и имаше достатъчно време да стигнат до място, скрито от слънцето. Жулиен познаваше града и околностите. Предполагаше, че ги познава по-добре и от Тирсенос, и от Адриан. Намръщи се и очите му потъмняха.
Адриан реагира преди да е направил нещо на него или Тирсенос, въпреки че нямаше нищо против да види как древния се гърчи, но се опасяваше че Жулиен е прекалено слаб, за да може да направи нещо. Прегърна го силно, за да го успокои и отново прошепна:
-Контролирай се. Не знаеш какво може да направи той.
Жулиен вдигна глава и погледна с насълзени очи право в очите на Адриан.
-Защо си мислиш, че знаеш какво мога да направя аз? Не ти ли омръзна да те размотават и разиграват...да те нараняват?-каза като почти беззвучно момчето.
-Жулиен, аз...
-Познавам градът, мислиш ли че няма да намеря място, където да се скрием от слънцето-каза вече по-уверено.
-Не, Жулиен, нямаме време-отсече Адриан и понечи да тръгне.
-Имаме!-ръцете му трепереха неуверено, макар кожата му да не се израняваше, цялото тяло го болеше.-Но ти го хабиш бързо.
-И нима едно момче ще те командва, Адриане?-каза повелително Тирсенос.
-Махай се-отговори със същия тон Жулиен.
-Много си смел, за сегашното си състояние. Вероятно Атер е решил да си прави евтини шегички..отново?-изсъска древния.
-Той няма нищо общо! Остави ни.
-Разбира се, че няма!-Тирсенос се изхили злобно. – Върви, хлапе, надявам се да стигнеш до там където си тръгнал и да не си в насипно състояние, но Адриан тръгва с мен.
-Не тръгва.
Адриан почна да се изнервя, искаше му се да удари Жулиен и да го дръпне преди да е направил глупост, да се отдалеч от всичко, но усещаше, че ако мръдне ще се окаже парализиран или от древния, или от малкото вампирче, а той беше прав-беше му писнало да го разиграват.
Зениците на момчето се разшириха, а очите му станаха като потъмняло злато. Злоба и решителнос бяха изписани на лицето му, макар че цялото му тяло потрепваше при всяко леко движение, което трябваше да прави без усилие.
-Жулиен-прошепна Адриан, но момчето сякаш не го чуваше или не искаше да го чуе.-Жулиен, хайде да си вървим. Няма да тръгнем с него.
Той все още гледаше със същия изпепеляващ поглед древния и не реагираше на нито една от молбите на Адриан, макар да ги чуваше ясно и отчетливо. Осъзнаваше идеално, че сега е беззащитен и уязвим, че излага и Адриан на опасност, задари собствения си инат, но той беше направен за да е просто малка фигурка, която да бъде премахнаха, а сега нищо не се беше променило. Обичаше Адриан, но не можеше да каже че другото няма значение. Ако нямаше, щеше ли да се налага да направи всичко, което до сега е направил.
Атер беше прав за едно, макар че знаеше че го използва, не искаше да вижда как нараняват Адриан, а Тирсенос щеше да го направи отново. Усещаше го. Щеше да нарани и него, вероятно убие, за да може да има Адриан.
Не.
-Върви си и остави Адриан – очите му потъмняха още.
-Момче, махни се от....да, добре.
Адриан без малко да подскочи от изненада,когато видя как древния се обърна и тръгна сам, но установи че Жулиен за пореден път беше нарушил негова забрана. Погледна ядосано момчето и го дръпна рязко.
-Но, аз просто исках да помогна.
-Много помогна, нямам думи. Когато Тирсенос разбере какво му се е случило ще ми е интересно как ще помогнеш на себе си. Хайде да вървим.
Адриан хвърли един строг поглед, към момчето. Дръпна го, но прекалено рязко Жулиен залитна и падна, като отново потрепа и се сви.
-Съжалявам, Жулиен, не исках. Можеш да станеш, нали малки мой?
-Предполагам.
-Да вървим, вече е късно, оставих те прекалено дълго на слънце.-Адриан му помогна да стане и го погледна със съжаление.- Да вървим на къде, Жулиен?
-Съвсем близо е, криех се там, когато бях малък. Една малка колиба. Може и да се вижда оттук.
Жулиен вървеше бързо и се препъваше често, затова се наложи Адриан да го хване и крепи докато стигнат.
Колибата беше в окаяно състояние, но беше ясно че никой не е живял в нея, може би от както е била построена.
Адриан блъсна силно вратата, която несигурно изскърца, влезе и затвори, като се намръщи, защото през дървото се процеждаше светлина. Поне прозореца беше достатъчно високо и прекалено малък, за да осветява добре стаята .
-Това ли разбираш под “познавам добре града”?
-Ти каза, че нямаме време, само това беше достатъчно близо и достатъчно скрито, освен това след около час слънцето вече няма да свети право в прозореца и ще стане по-тъмно.
-Мисля, че е време да легнеш и поспиш.
Адриан бавно остави Жулиен да легне на пода, поради липса на всякаква оскъдна мебелировка. Той опря гръб в стената, сви се и остана загледан във вампира известно време. Погледна за секунди прозореца, сви се още повече и бавно затвори очи. Сънят продължаваше да не го спохожда, въпреки че беше изморен. Остана със затворени очи още дълго, преди страхът от липсата на Адриан да го е настигнал. Отвори очи и го потърси с поглед. Не го виждаше никъде.
Беше готов да излезе и да го търси, когато усети че върху лицето му се спускат няколко златисто руси къдрици, последвани от целувка.
Успокои се и отново затвори очи. Най-накрая заспа.
Адриан реши, че не може да си позволи да заспи. А и Жулиен не спеше никак дълбоко. Още не знаеше какво става с него, но се радваше че се беше отпуснал, защото нямаше да се притеснява толкова.
Остана загледан в него, когато почна да си припомня отдавна забравени моменти. Годините се нижеха пред очите му. Мислеше си дали всичко онова, което му беше сторил Карл можеше да се сравнява с това, което той беше сторил на Жулиен. И продължаваше. Не можеше да го изостави, дори да искаше не би.
Раните от срещата му със слънцето бавно зарасваха, но оставяха белези по кожата му. Лицето му, ръцете му, вратът му...знаеше какво е тази болка и не можеше да повярва че млад вампир, като Жулиен е могъл да я изтърпи. Два пъти. Разкопча ризата му и се намръщи, цялото му тяло беше наранено от слънцето.
-Глупаво, малко, инатливо вампирче-прошепна Адриан.
Отново се намръщи. Не, не беше той глупавият. Какво ще си спомня, когато вижда белезите по себе си? Безумният му създател, заради който без малко не се уби? Безумната му любов? Или просто най-омразното същество, което някога е познавал.
Усети как устистните на Жулиен бавно се спускат по врата му и се стресна. Не беше усетил, кога се е събудил.
-Защо...
-Страх ме е, че когато се събудя няма да си до мен-прекъсна го момчето.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите