|
нали се оплакваше че никой никога нищо не пишел за тебе?е ние двете(джинкси и алекс)решихме да ти посветиме 2(не 1 а цели 2!) оди.
Благодаря ти че ни заведе в рок кафето, когато те помолихме!Благодаря че днес дойде да играеш белот с нас!Мерси че винаги правиш за нас всичко(както и казваш)!Благодаря че ни предпочиташ пред разни незнайни хора, с които чатиш по кю-то!
Това е за теб от нас!За да видиш колко много те обичаме!За да знаеш колко много държиме на тебе!
това също може да се хареса и на останалите от клуба защото има разни работи и за тях.Не се мислете че е само за бен, но е главно и тематично за него, за да престане да ви мрънка и на вас че никой не го обичал и че никой не пишел за него!
препоръчително е да се четат с оригиналите на великите български автори, които са ни инспирирали да седнеме и да драснеме няколко реда.затова ще ви постнеме и тях:)ето и малко допъкнително инфо за да може и останалите да се справят и да вникнат по дълбоко в творбата
бившите (и не)гаджета на бен(доколкото ги знаеме ние и доколкото ви засяга вас):
евето(живее близо до Пирогов)
рокси(живее в Младост)
клоди(живее в Лозенец)
мариса(живее в Гео Милев)
ана(живее в Бургас временно)
От Джини: Не мога да повярвам колко добре се съчетаха изумително саркастичното чувство за хумор на Алекс и склонността й да преиначава нарочно думите, за да може да ме побърка от смЕх и моята интуиция да римувам толкова добре (скромна съм, нали? ;)) Е, надявам се да ви е забавно да го четете, бро, писахме го с много любов и се надявам искрено да получим коментар от теб ;)
ОПЪЛЧЕНЦИТЕ НА ШИПКА
11 август 1877
Нека носим йоще срама по челото,
синила от бича, следи от теглото;
нека спомен люти от дни на позор
да висне кат облак в наший кръгозор;
нека ни отрича исторйята, века,
нека е трагично името ни; нека
Беласица стара и новий Батак
в миналото наше фърлят своя мрак;
нека да ни сочат с присмехи обидни
счупенте окови и дирите стидни
по врата ни още от хомота стар;
нека таз свобода да ни бъде дар!
Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас чувства силни, големи плоди;
защото там нейде навръх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх
на безсмъртен подвиг паметник огромен;
защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в нашта исторья кат легенда грей,
едно име ново, голямо антично,
като Термопили славно, безгранично,
що отговор дава и смива срамът,
и на клеветата строшава зъбът.
О, Шипка!
Три деня младите дружини
как прохода бранят. Горските долини
трепетно повтарят на боя ревът.
Пристъпи ужасни! Дванайсетий път
гъсти орди лазят по урвата дива
и тела я стелят, и кръв я залива.
Бури подир бури! Рояк след рояк!
Сюлейман безумний сочи върха пак
и вика: "Търчете! Тамо са раите!"
И ордите тръгват с викове сърдити,
и "Аллах!" гръмовно въздуха разпра.
Върхът отговаря с други вик: ура!
И с нов дъжд куршуми, камъни и дървье;
дружините наши, оплискани с кърви,
пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред,
всякой гледа само да бъде напред
и гърди геройски на смърт да изложи,
и един враг повеч мъртъв да положи.
Пушкалата екнат. Турците ревът,
насипи налитат и падат, и мрът; -
Идат като тигри, бягат като овци
и пак се зарвъщат; българи, орловци
кат лъвове тичат по страшний редут,
не сещат ни жега, ни жажда, ни труд.
Щурмът е отчаян, отпорът е лют.
Три дни веч се бият, но помощ не иде,
от никъде взорът надежда не види
и братските орли не фърчат към тях.
Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх -
кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса.
Талазите идат; всичките нащрек са!
Последният напън вече е настал.
Тогава Столетов, наший генерал,
ревна гороломно: "Млади опълченци,
венчайте България с лаврови венци!
на вашата сила царят повери
прохода, войната и себе дори!"
При тез думи силни дружините горди
очакват геройски душманските орди
бесни и шумещи! О, геройски час!
Вълните намират канари тогаз,
патроните липсват, но волите траят,
щикът се пречупва - гърдите остаят
и сладката радост до крак да измрът
пред цяла вселена, на тоз славен рът,
с една смърт юнашка и с една победа.
"България цяла сега нази гледа,
тоя връх висок е: тя ще ни съзре,
ако би бегали: да мрем по-добре!"
Няма веч оръжье! Има хекатомба!
Всяко дърво меч е, всякой камък - бомба,
всяко нещо - удар, всяка душа - плам.
Камъне и дървье изчезнаха там.
"Грабайте телата!" - някой си изкряска
и трупове мъртви фръкнаха завчаска
кат демони черни над черний рояк,
катурят, струпалят като живи пак!
И турците тръпнат, друг път не видели
ведно да се бият живи и умрели,
и въздуха цепят със демонский вик.
Боят се обръща на смърт и на щик,
героите наши като скали твърди
желязото срещат с железни си гърди
и фърлят се с песни в свирепата сеч,
като виждат харно, че умират веч...
Но вълни по-нови от орди дивашки
гълтат, потопяват орляка юнашки...
Йоще миг - ще падне заветният хълм.
Изведнъж Радецки пристигна със гръм.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!
Опълченеца на баба Яга
(Ода за Бенджи)
Нека нося още срама на челото,
Синила от Клоди,
Следи от теглото;
Нека спомен люти от дните с Мариса
Да висне кат облак в моя кръгозор;
Нека ме отритва семейството, во века,
Нека е трагично името ми; нека
Пирогов Стари и Лозенец Нови хвърлят своя врак в окови;
Нека ме сочат с присмехи обидни
Счупенте сърца и следите стидни
По мене още от чехъла стар;
Нека таз Ана само да ми бъде дар!
Нека! Защо в Младост има един спомен
Има едно име, що вечно живей,
И в клубната исторья кат легенда грей,
Едно име славно, голямо, антично,
като Рокси то е безгранично
що отговор дава, но не смива срамът.
О, баба Яга!
Три деня как Бенджи
Дебне фашисти. Нацистите долни
Трепетно повтарят на Хитлер ревът.
Пристъпи на астма! 12-ти път
Бенесари лазят по паметника
И гъзове го стелят, и джин го залива!
Бирата подир бира! Козче след козче!
Сидеров безумний сочи върха пак
И вика : "Атака! България над всичко!"
И бенесарите тръгват, трикольори веят,
И "Ахтунг!" гръмовно въздуха разпра.
Бенджи отговори с други вик: "Анархия!" ?
И с нов дъжд фасове, инхалатори и слюнка;
Нашия Бенджи, оплискан с ракия,
Отстъпва и бяга, без сигнал, без ред,
Всякой гледа само да бъде напред
И гъз бенесарски напред да изпружи,
И Бенджи мъртъв вече да положи.
Бегът е отчаян, гонитбата ? люта.
Половин час бяга, но помощ не иде,
Отникъде Бенджи надежда не види.
И Владо още не хвърчи към него.
Нищо. Той ще падне, но честно, без страх ?
Кат шъпа колбари под сганта надира.
Бенесарите идат; Бенджи нащрек е!
Последният напън е вече настал.
Тогава Бен извади GSM-а свой
И се обади на Владо, все общ герой:
"Владо, къде си? Защо на мен сам повери
баба Яга, войната и Лейди дори!
Идвай веднага без да се бавиш,
Че ще се налага после тамян да ми палиш!
Ако ще се маеш ? на Малашевци ме търси..."
И рече тогава Владо юначни : "Где си?"
"На Славейков, другарю командир!
Идвай бърже, че ме годи бригадир!!!"
И тогаз вече връзката прекъсна,
Защото на Бенджи ваучера издъхна.
Гонитбата се обръща на борба за оцеляване.
Бенджи наш, като газела бързи,
от бенесарите бяга със сили сетни,
изхвърля се с вик във фонтанчето,
като вижда харно, че ще ме трошат канчето...
Още миг ? ще падне под тесния щур.
Изведнъж Владо пристига със гръм.
..................
И днес ощ Славейков, щом среща захваща
Спомни ли Бенджи тоз ден бурен, и плещи,
Славата му досадна кат некой пелтек
От среща на среща и от век на век!
София, 23 август 2006
*****************************************************************
НА ПРОЩАВАНЕ
В 1868 Г.
web
Не плачи, майко, не тъжи,
че станах ази хайдутин,
хайдутин, майко, бунтовник,
та тебе клета оставих
за първо чедо да жалиш!
Но кълни, майко, проклинай
таз турска черна прокуда,
дето нас млади пропъди
по тази тежка чужбина -
да ходим да се скитаме
немили, клети, недраги!
Аз зная, майко, мил съм ти,
че може млад да загина,
ах, утре като премина
през тиха бяла Дунава!
Но кажи какво да правя,
кат си ме, майко, родила
със сърце мъжко, юнашко,
та сърце, майко, не трае
да гледа турчин, че бесней
над бащино ми огнище:
там, дето аз съм пораснал
и първо мляко засукал,
там, дето либе хубаво
черни си очи вдигнеше
и с онази тиха усмивка
в скръбно ги сърце впиеше,
там дето баща и братя
черни чернеят за мене!...
Ах, мале - майко юнашка!
Прости ме и веч прощавай!
Аз вече пушка нарамих
и на глас тичам народен
срещу врагът си безверни.
Там аз за мило, за драго,
за теб, за баща, за братя,
за него ще се заловя,
пък... каквото сабя покаже
и честта, майко, юнашка!
А ти, 'га чуеш, майнольо,
че куршум пропей над село
и момци вече наскачат,
ти излез, майко - питай ги,
де ти е чедо остало?
Ако ти кажат, че азе
паднал съм с куршум пронизан,
и тогаз, майко, не плачи,
нито пък слушай хората,
дето ще кажат за мене
"Нехранимайка излезе",
но иди, майко, у дома
и с сърце сичко разкажи
на мойте братя невръстни,
да помнят и те да знаят,
че и те брат са имали,
но брат им падна, загина,
затуй, че клетник не трая
пред турци глава да скланя,
сюрмашко тегло да гледа!
Кажи им, майко, да помнят,
да помнят, мене да търсят:
бяло ми месо по скали,
по скали и по орляци,
черни ми кърви в земята,
земята, майко, черната!
Дано ми найдат пушката,
пушката, майко, сабята,
и дето срещнат душманин
със куршум да го поздравят,
а пък със сабя помилват...
Ако ли, майко, не можеш
от милост и туй да сториш,
то 'га се сберат момите
пред нази, майко, на хоро
и дойдат мойте връстници
и скръбно либе с другарки,
ти излез, майко, послушай
със мойте братя невръстни
моята песен юнашка -
защо и как съм загинал
и какви думи издумал
пред смъртта си и пред дружина...
Тъжно щеш, майко, да гледаш
ти на туй хоро весело,
и като срещнеш погледът
на мойто либе хубаво,
дълбоко ще ми въздъхнат
две сърца мили за мене -
нейното, майко, и твойто!
И две щат сълзи да капнат
на стари гърди и млади...
Но туй щат братя да видят
и кога, майко, пораснат,
като брата си ще станат -
силно да любят и мразят...
Ако ли, мале, майноле,
жив и здрав стигна до село,
жив и здрав с байряк във ръка,
под байряк лични юнаци,
напети в дрехи войнишки,
с левове златни на чело,
с иглянки пушки на рамо
и с саби-змии на кръстът,
о, тогаз, майко юнашка!
О, либе мило, хубаво!
Берете цветя в градина,
късайте бръшлян и здравец,
плетете венци и китки
да кичим глави и пушки!
И тогаз с венец и китка
ти, майко, ела при мене,
ела ме, майко прегърни
и в красно чело целуни -
красно, с две думи заветни:
свобода и смърт юнашка!
А аз ще либе прегърна
с кървава ръка през рамо,
да чуй то сърце юнашко,
как тупа сърце, играе;
плачът му да спра с целувка,
сълзи му с уста да глътна...
Пък тогаз... майко, прощавай!
Ти, либе, не ме забравяй!
Дружина тръгва, отива,
пътят е страшен, но славен:
аз може млад да загина...
Но... стига ми тая награда -
да каже нявга народът:
умря сиромах за правда,
за правда и за свобода...
На прощаване с Клоди
в 2006 г.
Не плачи, Клоди, не тъжи,
че станах азе анархист,
анархист, Клоди, бунтовник,
та те тебе клета оставих
със Уимпи сама да се бориш!
Но кълни, Клоди, проклинай
таз твоя черна майкя,
дето мен ме бързо пропъди
от тоз китен Лозенец—
да ходя да се скитам
беден, гладен и болен
из улиците на Shantitown!
Аз зная, Клоди, не съм ти мил,
че може от твойта ръка да загина,
ах, утре като премина
през тиха бяла Марица!
Но кажи какво да правя
кат си ме, Клоди, ранила
през сърце мъжко, юнашко,
та сърце, Клоди, не трае
да гледа, че Блъди (а не аз!) идва
в твойтобащино огнище:
Там, дето аз съм ходил
и с тебе вино съм пил;
там, дето либе злобничко
зелени си очи вдигнеше
и с оназ тиха усмивка
в скръбно ги сърце впиеше.
Ах, Клоди – любима юнашка!
Аз вече Мариса награбих
и на глас тичам народен
трамвай 20 да хвана.
Там аз, за мило, за драго,
за теб, за Некро, за сестри,
за Мариса ще се заловя,
пък... каквото сабя покаже
и честта, Клоди, юнашка!
А ти ‘га чуеш, Клодильо,
че Аксел пропрей над село
и Мамето вече наскача,
ти излез, Клоди, питай я,
с кого ще ходиш на среща?
Ако ти каже, че ази
паднал съм от бенесар пронизан,
и тогаз, Клоди, радвай се,
и със сърце всичко разкажи
на мойте сестри невръстни,
да помнят и те да знаят,
че и те брат са имали,
брат им падна в канавка,
затуй, че клетник не трая,
пред Мариса глава да скланя,
аристократско тегло да гледа!
Кажи им, Клоди, да помнят,
да помнят, мене да търсят:
бяло ми месо по Гео Милев
по Гео Милев и по Славейков,
черни ми кърви в земята,
в земята, Клоди, в Лозенец!
Дано ми найдат вратовръзката,
вратовръзката, Клоди, тирантите,
и дето срещнат бенесарин,
със бокс да го поздравят,
а пък с карабинер помилват...
ако ли, Клоди, не можеш
от милост и туй да сториш,
то га се сберат сесртите
пред вази, Клоди, на по бира
и дойдат мойте другари,
ти излез, Клоди, повесели се
с мойте сестри невръстни.
Радостно щеш, Клоди, да гледаш
ти на тук събиране весело,
и като срещнеш погледът
на моя Владо хубав,
дълбоко ще ми въздъхнат
две сърца мили за мене –
неговото, Клоди, и твойто!
И две щат капки бира да капнат
на паважа в Лозенец...
Но туй щат сестри да видят
и кога, Клоди, пораснат,
като брата си ще станат –
силно да любят и да ги мразят.
Ако ли, Клоди, Клоделе,
жив и здрав стигна до село,
жив и здрав, с барета в ръка,
под барета лични юнаци,
напети в дрехи анархистски
със значки на яки закачени,
с червени тиранти на рамо,
и с по един бокс на юмрука,
о, тогаз, Клоди юнашка!
О, либе злобно, хубаво!
Берете коз във градина
пийте текила и водка,
кършете кълки и баджаци,
въртете кючеци по масите!
И тогаз със джин и тоник
ти, Клоди, ела при мене,
ела ме, Клоди, зашлеви,
циганската през устата –
циганската с 4 думи заветни:
„Тъпак грозен си ти!”
А аз ще громко заплача
с 2 ръце на уста,
и мойто сърце юнашко,
и то ще плаче разбито.
То само ще се надява
плачът ми да спреш с целувка
сопол ми с ръкав да забършеш...
Пък тогаз... Клоди, прощавай!
Ти, Мариса, не ме забравяй!
Дружина тръгва, отива,
пътят е страшен, но славен,
аз млад ще загина...
Но... стига ми тая награда –
да каже нявга клубът:
умря анархист за любов,
за любов и за Клоди...
|
оди за бенджи [re: Benjamin_Andre]
