Жулиен се втурна към Адриан и се хвърли на врата му. Зарови лице в косите му и не спираше да шепне името му сякаш да се увери, че това, което се случва в момента е истина. Сърцето му туптеше като на уплашено птиче и се усещаше изтощението, което малко по малко бе започнало да го побеждава. Адриан го галеше по главата някак разсеяно, все още бе шокиран, но започваше да осъзнава какво се е случило. Леко го отдели от себе си и го погледна , колебаейки се между радостта и притеснението, че момчето е отново при него.
- Какво правиш тук, Жулиен?
Момчето се сепна от не добре премерената строгост в гласа на Адриан, но промълви:
- Никога не го прави повече! Не разбираш ли? Не мога...
Събитията се развиваха прекалено бързо и все още не бе имал време да се възстанови от срещата със слънцето,а и облекчението, че вече се е върнал при Адриан го накара почти да се отпусне в ръцете му. Той повдигна брадичката му и видя, че очите му потъмняват. Дръпна Жулиен още по близо и го целуна. Момчето излезе от унеса си и отвърна на целувката му с унищожителна страст , впивайки зъбите си в устните на Адриан докато усети сладкия, неповторим вкус на кръвта му. Искаше да му каже “Да, мили мой, да, това е единствения живот когато някога съм имал и никога няма да позволя на никой да ни раздели, това е всичко, което искам от вечността.”, но знаеше, че няма нужда от думи, че Адриан ги усеща също толкова осезаемо, колкото и пръстите, които вплиташе в златистите му коси. Забрави за пророчетсвото, за това , че се намираха в някъв разрушен храм и му се струваше, че са на място което бе виждал само в сънищата си. След миг бе грубо изтръгнат от унеса си, главата му се замая, но осъзна, че вече не е до Адриан и някой изсъска в ухото му:
- Колко трогателно!
До този момент Карл ги беше наблюдавал от вратата, за да укроти поне малко гнева, който го правеше слаб. Постепенно присмеха на това, което вижда, отстъпи място на много далечни, но не и бледи спомени от годините, когато можеше да изпадне в същото състояние с Адриан. Поклати глава – не, никога не е било така. Дори когато бяха най-близки, Адриан оставаше прекалено независим, студен, мрачната му страст към смъртта надхвърляща всяка друга. Изненада се, че това го накара да изпита нещо твърде прилично на ревност и реши да не се мотае излишно.
- Колко трогателно – повтори той – Жалко, че се налага да ви прекъсна.
Бутна Жулиен настрани и за частица от секунда се озова до Адриан и го сграбчи за раменете
- Остана ли нещо за мен, скъпи?
Адриан успя да се изтръгне и да отскочи назад.
- Как смееш, Карл!
- А з ли как смея? Какво си въобразяваш т и , малък неблагодарник! Този път няма да ми се измъкнеш.
Отново скочи към Адриан, който се опита да отстъпи назад, но не прецени разстоянието и падна на леглото. Карл притисна ръцете му и се разсмя:
- Представа си нямаш колко те харесвам така. Писна ми от това Пророчество , но все пак съм любопитен какво ли има да ми каже кръвта на моето слънчево детенце.
- Не! – изкрещя Адриан
След случилото се същата нощ разумът му се крепеше на тънка нишка, колкото да знае, че може всеки момент да полудее отново и това му даваше допълнителна сила. Заби коляното си в корема на Карл и в секундата, която хватът му се отпусна успя да се претърколи от другата страна на леглото. Бе видял един меч с етруски надписи по дръжката и погледа му се стрелна към ъгъла – все още беше там. Хвърли се към него малко преди ноктите на Карл отново да се впият в ръката му и го сграбчи. Жулиен го нямаше в пещерата и това го разтревожи, но сега трябваше да се съсредоточи върху схватката си с Карл.
Жулиен бе разбрал, че е безсилен да направи каквото и да било и се втурна навън да потърси Атер. Можеше ли да го накара да помогне на Адриан или щеше да влоши положението? Всяка мисъл го тормозеше, но не искаше да стои със скръстени ръце. Не му се наложи да търси дълго. Древният се беше облегнал на едно близко дърво и спокойно съзерцаваше луната, но този път не се усмихваше.
- Атер! – извика Жулиен
Той се обърна към него без никаква изненада – отдавна знаеше, че момчето ще дойде. Усмихна се леко и очите му засияха отново. Изящната черна линия, с която ги бе очетртал правеше контраста още по-поразителен. Вдигна ръката си с подканващ жест и гривните му прозвъннаха приятно:
- Ела тук да си починеш, сладко момченце. Нощта е прекрасна, нали? – погледна пръстите му – Впрочем този пръстен е мой.
- Моля те, помогни на Адриан! – проплака Жулиен – Карл ще го убие.
- Не съм съвсем сигурен, че ще стане така, но няма да се намесвам. Нека победи този, който може да сътвори края на Пророчеството. – очите му пак потърсиха луната и въздъхна - Защо стоиш там? Ела...
Жулиен се приближи рязко и най-неочаквано сграбчи ръката на Атер и се опита да го издърпа от мястото му към пещерата. Древният се разсмя неконтролируемо и едва успя да каже:
- Гъделичкаш ме...Недей! – дръпна Жулиен към себе си и се взря в очите му – Кажи ми една логична причина защо трябва да помагам на Адриан и ще го направя. Той ме дразни. И Карл също ме дразни , но...Ти, от друга страна си ми симпатичен и имаш някаква способност, която дори аз не мога да разбера още...
Жулиен се разплака. Каква логична причина би могъл да измисли, какво знаеше изобщо за тази игра, която се плетеше около него и за Древните, дори за нещата, които е преживял Адриан през така дългото си съществуване. Знаеше само, че не иска да живее без него, и че в момента изглежда не можеше да му помогне по никакъв начин. Събра сили само да изрече:
- Той ще изпие кръвта му и...
По лицето на Атер премина сянка , сякаш облак бе закрил луната която го осветяваше.
- А не!- намръщи се той – Не и преди аз да му позволя.
В следващия момент Жулиен се оказа сам , но веднага хукна след Атер. Тракиецът влетя в пещерата точно на време. Адриан се беше подпрял на стената държеше ръката си и по лицето му бе изписана болка, мечът лежеше далеч от него, а Карл се приближаваше с триумфална усмивка. Без да губи време Атер се метна към Карл, сграбчи го през кръста и като го завъртя го хвърли към срещуположния край на храма.
- Бързаш, драги римлянино. Няма нужда да пиеш кръвта му преди да съм ти казал какво трябва да търсиш. Не съм толкова несъобразителен за да издам всичките си тайни в Пророчеството.
Карл го погледна ядосано и скръцна със зъби.
- А защо не започна от теб?
- Не ти препоръчвам да опитваш – ухили се Атер – ще сбъркаш.
- Няма ти да ми кажеш какво да правя!
Карл изръмжа и понечи да скочи срещу него, но някой го закачи за крака може би неволно, а може би не и той се строполи тежко на земята. Още първите думи го накараха да разбере кой го е направил:
- Проклет да си, Карл. Поредният ти опит да ме прегазиш! Трябва да ти кажа нещо.
- Сега ли? – извика Карл ядосано
Посегна да го удари , но вместо това усети зашеметяващ удар в собствената си глава и загуби съзнание.
- Престани да гледаш като идиот и го махай от тук преди да съм ви пратил в небитието– изсъска Атер на Микелито –През проходите – веднага! Не искам да се разправям с него в момента, но не си мисли, че няма да ви намеря по-късно.
Микелито сякаш това и чакаше. Грабна Карл, макар че му трябваха сериозни услия и хукна навън.
Атер въздъхна дълбоко и започна да мърмори:
- Объркал съм нещо. Чумата да го тръшне, объркал съм се. Проклет етруски вампир!
- Кажи ми къде е.
Адриан го докосна по рамото и по цялото му изражение личеше , че няма да остави Тирсенос да се размине лесно заради лъжата, с която го бе наранил толкова много.
- Не ти трябва да се занимаваш с него в момента. Подозирам, че това няма да свърши скоро и няма съмнение , че ти си главен участник. – млъкна за момент и продължи – Търсят те. Не е само Карл. Вземи момченцето и...
Тракиецът не можа да довърши. Пое си дълбоко дъх и сви пръсти. Възхитителните му очи придобиха почти ослепителен блясък и процеди през зъби:
- Чудесно, просто чудесно! Не излизайте от тук, каквото и да чуете. Трябва да се срещна с един стар познат...твърде стар.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите