-Дъглас!-Жулиен се сгърчи и падна на земята. Косата се разпиля пред лицето му, ръцете му трепереха, а кожата му почна да се изранява.
Дъглас реагира достатъчно бързо и хвана Жулиен, като покри момчето с наметалото си. Вече бяха стигнали някакво малко селце, а слънцето почти беше изгряло. Жулиен отново се сгърчи, но вампира го хвана здраво, като не му позволи да се свлече на земята.
-Хайде, момче. Ще издържиш, това е просто слънце-личеше си че и за него не са приятни слънчевите лъци, а по лицето му бавно почнаха да се появяват червени петна.
Жулиен извика, но гласът му не беше достатъчно силен и единствено самия той чу стона си. Дъглас ускори крачка, след което отмента наметалото, хвана здраво Жулиен за рамената и го опря на стената на първата страноприемица намерила мястото си в тясните улички.
-Стегни се! Влизаме тук и не искам да оставим в хората лошо впечатление и да ни притесняват докато поне малко се възтановим от проклетото слънце.
Жулиен сви устните си и след поредния лек гърч отбеляза през зъби:
-Боли!
-Знам, Жулиен, не виждаш ли! На мен не ми е по-леко, пък и тялото ти е по-младо от моето. Хайде, влизаме.
Дъглас бързо скапъли някаква нелепа история за странната болест, която беше докарала синьт му до това състояние и помоли за стая с плътни завеси и топла супа с чесън, която момченцето му да пие, за да се съвземе малко.
Зарадва се, когато разбра че селянинът му повярва и се отправи с бързи крачки към стаята, като държеше здраво Жулиен. Остави го пред вратата, а той самия влезе и дръпна завесите, така че нито един лъч светлина да не дразнят него или момчето.
Супата пристигна доста бързо, аромата й беше ужасен, а видът й можеше да уплаши дори и стар вампир, затова и беше дискретно и бързо изсипана, за да не вмирисва стаята.
-Сега ще поспим, а довечера отново ще тръгнем-Дъглас замълча, като погледна към Жулиен, който се беше свил в единия ъгъл на стаята и продължаваше да се тресе, след което въздъхна и продължи-ако ти разбира се си добре. Трябва ти кръв, когато слънцето се скрие ще излезем за да намерим нещо за ядене.
-Адриан щеше...
-О да, знам какво би направил, но нито, нито аз сме като него. Ако нещо не му изнася ще унищожи и градове, само да си угоди, а ние двамата заедно предполагам че няма да се справим сами дори и с пияниците, които скоро ще почнат да прииждат за да се напият, докато забравят кои са.
-Трябваше да ме оставиш там...навън-почна с меланхоличен тон Жулиен-на слънце, щях да се мъча, но поне нямаше да е вечно.
-О, момче, спри! Не можеш да понасяш една раздяла по този начин. Кой знае още колко хора и вампири ще срещнеш в живота си. Адриан съвсем не е най-добрата компания, която можеш да си избереш-измърмори иронично Дъглас.
-Така ли?-отбеляза замислено Жулиен, като несъзнателно минаваше с ръка по раните, които слънцето беше оставило на другата.
Изведнъж, като след дълга почивка скочи и бързо се опита да дръпне завесите на прозореца, но Дъглас се оказа по-бърз и го блъсна силно на земята. Жулиен се замая и за момент не можа да разбере какво му говори, нито да го види, но това замайване мина за няколко минути и започна да чува съвсем ясно строгия, леко изтеричен тон на вампирът:
-Съвсем си изгубил ума си! Не, всъщност не мога да обвинявам Адриан за твоята лудост, момче, ти си побъркано! Ясно защо той толкова много те обича! Що за глупава постъпка!
-Върни ме при него!-изкрещя Жулиен.
Дълглас го хвана здраво, вдигна и го разтърси, от това главата на Жулиен отново се замая и той се свлече на земята, след което бързо пропълзя до единия ъгъл на стаява и се сви там като гледаше злобно вампирът.
-За теб няма значение дали ще умреш тук сега, от моята ръка или там от пръста на някой древен, нали!? Няма значение дали ще се изправиш срещу слънцето сега, или ще се оставиш да умреш пред неговите очи, но повярвай ми него това го интересува! Колкото и странно да ми изглежда ти го интересуваш и няма да те оставя, независимо колко си побъркан! А ти определено минаваш границата на нормалното поведение.
Дъглас погледна укорително към Жулиен, по чието лице се стичаха сълзи, но бързо укорът мина в съжаление и се приближи за да му помогне да стане.
-Хайде, малкият, време е за почивка и се надявам да си починеш и да премислиш добре цялата ситуация.
Очите на Жулиен пробляснаха и той отново скочи с нови сили, този път налетя срешу Дъглас и атаката му беше неочаквана, но вампирът бързо се съвзе, хвана го за ръцете и го блъсна в стената. Той се свлече бавно на пода и продължи да плаче.
-Приятна почивка, лудо момче-каза с равен, почти заплашителен тон Дъглас и се отпусна на леглото.
Жулиен остана неподвижен докато Дъглас заспи, след което бавно се изправи. Трябваше да направи, искаше да направи нещо, но видя че няма да стане с походи през деня, щеше да е напълно невъзможно.
Обикаляше нервно малката стая, като понякога се спираше до завесите, прокарваше ръка по тях замислено и пак продължаваше да обикаля. Най-накрая умората застигна и него, а и болката от раните не минаваше с непрестанно движение, затова се отпусна на неудобния стол близо до прозореца и се опита да заспи, поне малко.
Сънищата му бяха объркани и не му позволяваха да заспи, дори и да се унесеше, те го изваждаха от сладкия унес, като припомняха за болката причинена от слънцето и за липсата на Адриан.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите