Покварата на любопитството


Мрак витае наоколо. Дъждът трополи по тъмните улици и нарушава тишината. Мъглата се приплъзва бавно между сивите блокове, вероятно търсейки някой залутан среднощен пешеходец, за да го задуши в безмълвната си бяла хватка. Лампите са отдавна изгорели, нощта господства напълно над тази малка уличка, но сякаш всичката тази тъмнина се просмуква от един единствен прозорец. Порутена стара сграда, блок на 5 етажа. Повечето стъкла ги няма или са грозно изпочупени, сякаш зъбейки се с озлобление на призраците на нощта. На четвъртия етаж има един прозорец, от който стърчат неправилни триъгълници мръсно стъкло, достатъчно остри, за да прережат нечие гърло до смърт. Стъклото, макар и вече придобило плътен оттенък заради наслоения прах, проблясва зловещо в тъмнината и капките дъжд сякаш нарочно го заобикалят, отскачат от него. Не, светлинката не идва от отражението в прозореца. Нещо свети отвътре, нещо мътнозеленикаво, оттенък напомнящ за отрова, за смърт. Дъхът на страх и скорошна гибел е пропит в стаята, към която зее тази дупка изпълнена с мрачна светлина. Усещаш как нещо те тегли да погледнеш вътре. Здравият разум те дърпа да се върнеш, да избягаш надалеч от това място. Страх. Но нещо по-могъщо от него го прогонва, коварно любопитство просветва в очите ти и ти се запътваш натам… Виждаш изгнилата груба входна врата. Дъждовните капки падат като водопад около теб, подгизнал си, но посягаш към желязната сферична брава. Усещаш я в ръката ти още по-ледена от водата и въздуха, които те заобикалят и потреперваш инстинктивно, но дали е само от студа?… Обзема те дързост и ти отваряш вратата без да се замислиш, тя се отмества навътре със скърцане и открива тъмния коридор. Облъхва те миризма на мухъл и застоял въздух. Усещаш нещо древно и мистериозно и желанието ти да узнаеш какво се крие зад онзи прозорец нараства многократно. Пулсът ти се ускорява и тръгваш внимателно нагоре. Стъпките ти потъват глухо в мекия килим прах върху каменните стъпала. Храс! Стряскаш се и усещаш как сърцето ти подскача заедно със стомаха ти, който се свива конвулсивно. Буца засяда в гърдите ти и гърлото ти пресъхва. Тогава поглеждаш надолу. Кости! Настъпил си скелет. Гледаш белеещият се ухилен череп и ужасът се промъква бавно в съзнанието ти, но мисълта за връщане обратно отдавна те е напуснала. Продължаваш напред, но вече по-предпазливо. Сърцето ти все още е свито, но не можеш да спреш дъха си, дишаш силно и учестено и мислиш трескаво дали някой би могъл да те чуе… но кой? Този квартал бе необитаем от години. Само ти идваше тук да избягаш от покварата на света. Да останеш насаме с мислите си. Сам с нощта и дъжда, необезпокояван от никого… Но така бе досега. До преди да видиш тази светлинка горе. Мисълта за светлинката те подсеща да продължиш да се изкачваш. Изведнъж те обхваща някаква твърда решителност и поемаш нагоре със сигурни премерени крачки. На практика какво можеше да се случи? Няма призраци, нито свръхестествени същества. Ти най-добре знаеш, че тези изключително интересни илюзии са пълни глупости измислени за хора със слаби нерви и развинтено въображение. Но защо този път и теб те обхвана тази несигурност тъй непривична и непозната за теб? Какво я бе предизвикало? Поглеждаш към площадката на етажа и виждащ ръждясала желязна табелка с номер 4, закачена на стената. Виси само на един от четирите налични пирона и се поклаща зловещо, полюшвана от вятъра, който нахлува през изпочупените прозорци, пръскайки дъжд. Значи е тук. Скоро ужасното очакване щеше да свърши. Щеше да разнищиш тази история до край. И ето, виждаш четири врати, една вляво, една вдясно и две отпред. Но коя беше? Спираш за малко да се ориентираш и забелязваш, че ключалката на лявата врата отпред свети едва забележимо в същата онази мъждукаща зелена светлина. Приближаваш се бързо и веднага хващаш стоманената брава. Ръката ти се хлъзга от студената пот, сърцето ти бие силно и сякаш иска да изскочи от гърдите ти. Напрежението нараства многократно. Натискаш бавно надолу и….
Силен трясък, вратата излиза от пантите си и те изхвърля назад. Падаш и удряш зле главата си. Всичко наоколо се окъпва в светлина. Не виждаш нищо, не чуваш нищо. Мимолетна болка и целият блок става на сол заедно с теб вътре. Заедно с костите на забравения стар пияница на стълбището умрял от алкохолно отравяне много отдавна. Потъваш зареян в мислите, с които ще останеш насаме завинаги. В един свят без болка, без чувства, без живот…
Минута по-късно, ако бе жив, би чул зловещ смях на една пресечка оттам. Вече си мъртъв. Ти загуби. Остави се на една обикновена бомба със закъснител да сложи край на покварения ти човешки животец. А можеше да стигнеш тъй далеч с този интелект. Той обаче очевидно се оказа недостатъчен. Невинаги най-добрата защита е нападението. Понякога е нужно просто да отстъпиш, за да доживееш следващата атака.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите