|
Времена на титани - времена на джуджета
сутрин, септември 1388
Тежка е съдбата на наемника. Труден е живота на доблестния рицар. Тръгнали рамо до рамо да се сражават далеч от родината, семейството и любимите си. Там, в далечната земя, всичко изглежда чуждо горите, поляните, камъните дори небето и слънцето. Всичко крие в себе си неприязън, враждебност, заплаха... Вятърът, брулещ напуканите от жажда устни, нашепва: "Кой си ти?". Вековните дървета превиващи се под силната му длан проскърцват: "Защо си тук?". Камъните отронващи се изпод копитата на конете мълвят "Върви си, върви си...". Движенията стават припряни, очите се оглеждат да видят ... не виждат, дланите стискат без нужда дръжките на късите мечове, броните сякаш с всяка крачка стават все по-тежки, конете въртят глави и душат влажния въздух, а мъглата се носи на талази, с недоловимо за сетивата съскане и изтрива, заличава, изчиства спомени, тревоги, притеснения...
Далеч от колоната, на една поляна се дочу слабо изсвирване и от мъглата изплува един силует. Силуетът спря. Горд, изпъчен с ръце на големия си объл корем Лайншон изсвири отново. След миг от мъглата излязоха десетки ниски силуети и с басово грухтене се скупчиха около него. Селякът подуши въздуха, млясна с език, цъкна неодобрително обърна се към най-едрото прасе и му каза: "Огюст, ще вали, усещаш ли?" Огюст, със сигурност не разбра какво каза господарят му, но изгрухтя от съчувствие. Напоследък господарят му хич го нямаше и животното усещаше това. Огюст, известен с едрия си ръст и невероятна сила за нормално прасе, нямаше откъде да знае в какви неприятности постоянно се забъркваше пълничкият му стопанин.
От другия край на поляната, от мъглата изникна друг селянин, още по-дрипав от първия. Той дойде до нашият герой и го поздрави учтиво. Лайншон го погледна сърдито, така както само той умееше, и го изпсува. Другият се усмихна, така както умееше, и се поклони. Лайншон реши, че оня му се подиграва и без повече думи замахна с косматият си юмрук. Противникът му пъргаво отскочи назад и изпод дрипите си измъкна малък зареден арбалет. От разкото движение му паднаха мустаците и брадата и Лайншон с ужас осъзна кой стои пред него. Кошмарът се повтяряше отново и отново. Юмрукът му безпомощно увисна във въздуха и той едвам намери сили да промълви "Какво пак искаш сега от мен?". Другият извади едно въженце и му го подхвърли. "Качвай се върху онова там" - каза рицарят и посочи Огюст, който дъвчеше нещо и със зле прикрито любопитство наблюдаваше сцената. "Ако достигнеш на един хвърлей разстояние и ще те оставя на мира во веки веков" - се изхили рицарят-селяк. Лайншон не дочака втора покана, приближи се до верния Огюст, хвана го за ушите и го яхна като преди това преметна въженцето около врата му като юзда. Невинният Огюст! Горкото прасе!Изплашено до смърт то рипна и хукна като дявол, изненадан от неочакваната развръзка. И всико щеше да завърши с хепи енд, ако не беше голяма локва, излежаваща се самодоволно точно в средата на разстоянието. Там Огюст се подхлъзна и събори товара си. По лицето на товара се стичаха кал, вода от локвата и ... сълзи ... от страх. По-късно той щеше да твърди пред жена си, че били само първите две... Лайншон започна да вие, да се моли гръмогласно, с неподозирана за тесните му рамене (дробове) сила. Вината била в Огюст и той трябвало да понесе наказанието. Падналият ангел-селяк призоваваше милостта на рицаря и го наричаше Господ-Бог, защитник на слабите и нещастните. Рицарят махна с ръка по посока на селянина, обърна се и мълчаливо потъна обратно в мъглата. Ако това беше се случило векове по-късно, той сигурно щеше да добави към жеста и нещо от сорта на "Плувай, плувай Лайно кафяво", но той живееше през далечният XIVв. и за това си замълча.
|
сторито [re: lachistein™]
