Да чакам, да дебна, да хващам ... винаги.
Да оцелея ... колкото може по-дълго.

Родена през страховитата ера на Първото царство, преживяла края на Разрухата, скоро открих предназначението си. Проследяването и преследването, предсмъртното потрепване на жертвата и триумфът на кръвта ... прелестни и мистериозни откровения. Не кръвожадно, по-скоро грациозно и дори ритмично разкъсвах пулсиращите артерии – прощален дар за поредното пречупено творение. Притаена, напрегнато се взирах в неподозиращите за присъствието ми, разтърсвани от нервност, превъзбуда, страх...

Привличаха ме прашните коридори на древните храмове, мрачните лабиринти на пирамидите, огромните тераси на зикуратите. Намирах красотата, скрита в строгите очертания на катедралите и в орнаментите на саркофазите. Страшна, искряща красота!

Решена да разбера докрай природата си, направих първата крачка към очарователно приключение – навътре, към безкрайния устрем на разума и границите на мрака, затворил кръга от скрити страхове и забравени въпроси. В края на приключението ще срещна отговорите...

Влизам в нещата, потапям се в поток от усещания, чувствам движението. Осъзнавам силата си, опивам се... Хладната логика и дивата емоционалност, стаени в пламъка на осъзнаването – единни, сияйни - опасни.

Всичко живее... изпълва ме спокойствие, не мисля, не се възхищавам – участвам!

Танцувам с духовете на огъня – малки топчици светлина в алчните, виещи се езици.
Потъвам в гъстата влажна зеленина, а тя ме тласка към тъмните подземни тайни.
Нося се с нимфите по блестящите ласкави вълни, потапям се в дълбоките сини бездни.
Силфите, яхнали въздушни течения, ме отнасят към най-високите планини, към небето.

Където и да се озова – всичко живее, тупти, изменя се – тук и сега са само думи, всичко е относително, и – вечно?

Искам да позная обичта – следвам стъпките на влюбените, захласната се вслушвам в шепота им, натежал от сласт и обещания за нови удоволствия.
Искам да изчезна в тълпата, сянка между останалите сенки, еднакво жадна и за новото, и за познатото.
Искам да оставя след себе си дъх на съмнение, на нещо почти недоловимо, леко и сладостно...

Едновременно съм будна и потънала в сън, почти безплътна, но не мога да помръдна... Всички форми и разновидности са се смесили; опитвам да се изтръгна и да не се изгубя, неистово се улавям за шумовете на нощта... Търся свистенето на вятъра, глухия стон, отекващ в листата, омагьосващия напев на сребристата река, тайнствените подсвирквания на невидими птици, внезапния пукот на сух клон, тихия зов на прилепите...

Внезапно ме разтърсва спазъм – като светкавица, освобождаваща огромно напрежение. Вече няма усещане за време и пространство. Образи и цветове изплитат думи, изписват изречения в света около мен.

Войната ме прогони, но открих убежище.
Хората ще научат какво е страдание, докато мислят, че са победители.
Но аз няма да умра.
И отново ще има война.
Този път няма да сгреша.
Ще съм свободна.
Но няма да умра.

Сама, сама, сама...
Треперя, в края на опасното пътуване. Безумни и странни видения, освободени скрити страсти, дремещи желания, потискано страдание...

Ужасът, донесен от свободата. Силата, донесена от свободата. Равновесието, просмукващо се бавно като прясна кръв в горещия пясък сред олтарите.

Нетърпеливо очакване за нова битка, въпреки носталгията от откритото – знам, че няма да умра... Чувството, заложено в мен ме изпълва, става основно, обсебва ме...

Защо съм тук? Защо съм тук сега? Защо съм това, което съм? Безкрайни въпроси търсят страшните си отговори...

The chase is better than the catch

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите