един малко по-различен поглед над нещата, дори и аз не знаех как ще завърши разказът, нито дори как ще започне... но надявам се че ще се по-скоро ще се посмеете, отколкото да се обидите (все пак и аз съм вампирче)



Гръмотевичен удар. От небето рукна пороен дъжд. Сива гъста мъгла се разстилаше на талази над обраслите с плевели поля. Нощта бе облачна, но се озаряваше начесто от светкавиците. Зловещото примигване сред сивия купол горе сякаш правеше атмосферата още по-мрачна и тъжна след като светлината си отидеше. Пороят осигуряваше нулева видимост на повече от метър. Бе невъзможно човек да се ориентира в хаоса на напиращата буря. За него това разбира се не бе проблем. Пристъпваше така тихо, че дори и шумотевицата предизвикана от времето да я нямаше, мравките пак не биха се усъмнили, че никой не стъпва по земята. Приведен на четирите си лапи, върколакът се движеше изключително бързо и то така че гърбът му да не се подава над стъблата на избуялите треви. Те дори не помръдваха от движенията му. Той ловко се прехвърляше от камък на камък, но очите му почти не поглеждаха къде стъпва. Те бяха вторачени в една точка – мястото, към което се беше запътил. Все още не виждаше никой там. И така би трябвало, той нарочно бе решил да подрани с половин час за срещата в случай на устроена засада. Всичко можеше да се очаква от хората. Те бяха коварни същества, сякаш събрали недостатъците на всички земни раси, съчетали ги с небивала хитрост или съответно безмерна глупост. Все качества невероятно опасни и неподходящи за контролирането на потенциала, който притежаваха. Но както и да е, той трябваше да отиде да изпълни своята част от уговорката. Тичаше и тичаше и все повече се доближаваше до единственото дърво в радиус от няколко километра. Всичко останало бе равно поле. Безкрайна степ се простираше навсякъде до хоризонта. Тук таме се мяркаше струпване на светлинки, обозначаващи местоположението на някое село. Всичко останало тънеше в мрак, тъй като дъждът и облачното небе пречеха на луната да изгрее. Постепенно вълкът забави ход и на 3-4 метра от дървото прие човешки облик. Не биваше да ги изплаши. Може би пратениците дори не бяха уведомени че ще си имат работа с върколак, обикновено ги наричаха “хора със специални качества”. Ами да, способността да надушиш цвета на дрехата на човек стоял някъде, час след като си е тръгнал оттам наистина си се брои за специално качество. Само че... О, Господи, как не се усети по-рано?! Явно бурята и мисълта за предстоящата среща бяха притъпили възприятията му от настоящето и той не обърна внимание на миризмата, която не би трябвало да се усеща тук. Твърде късно. Още преди да е успял да върне животинския си облик усети как нещо го блъсна със скоростта на светлината и два зъба се впиха във врата му. Дълги остри нокти се вкопчиха в мускулестите му ръци и на принципа на изненадата подействаха като антиметаморфологично средство.
- Дай ми гоо! – изсъска приглушен глас до ухото му. - Веднага!
Върколакът се дърпаше яростно. Проблесна светкавица. Внезапно погледът му бе прикован от лежащ човек само на метър от сегашното му положение. Очите му бяха зловещо изцъклени. Ризата му бе разкъсана и омацана в кал и кръв в добавка към дъжда, който я бе наквасил заедно с косата му която се спускаше на мокри черни кичури по челото му. Заревото разкри на върколака и още една подробност – локвата кръв, в която главата се полюшваше от вятъра. Беше труп. И сякаш природата си правеше някаква зловеща шега с него по този начин, карайки го да изглежда като жив. Проклети вампири! Тътенът на гръмотевицата отекна надалеч. Защо се бе разсеял точно в най-неподходящия момент? Сега вече можеше да е на километри оттук отнесъл със себе си единствения свидетел на неизпълнената сделка, но не, трябваше да бъде тук и да подритва безпомощно в прегръдката на един Древен като малко дете! Тази нямаше да я бъде. Съсредоточи се. Луната реши да застане на негова страна и се подаде срамежливо за секунда иззад един облак. Напълно достатъчно. Вече бе успял отново да се превърне във вълк и дращеше и хапеше неистово всичко около себе си, но вампирът така и не разхлаби хватката. Челюстите на звяра щракаха във въздуха и не успяваха да докопат нито една част от вкопчилия се иззад гърба му нападател. Но внезапното превръщане свърши своята работа и с едно ловко и добре преценено движение вампирът и върколакът застанаха лице в лице. Върколакът използва секундата изненада и от това си действие и нададе вой. Десетки жълти очи просветнаха в мрака и оформиха постепенно стесняващ се кръг около мястото на схватката. Малко зад тях светкавично изскочиха още толкова на брой дълги черни сенки. Миг по-късно сред полето вече цареше пълен хаос. Двете раси се сблъскаха в поредната си битка. Но тази щеше да бъде особено важна, защото единият от тях носеше в себе си нещо, което бе бленувано от всичко. Даже и хората бяха опитали да се намесят, разбира се, бяха претърпели поражение още в началото, преди да разберат прекалено много, че да им се прииска да се намесят по-фундаментално.
Зъби и нокти, козина и плът...и най-вече кръв. Вълчи вой и трещящи гръмотевици, боен вик и дим... Дим?!....Пожар? Какво по... Кълбетата биещи се дотолкова се бяха изолирали от настоящето и се бяха съсредоточили в собственото си превъзходство и съвършенство, че съвсем бяха пренебрегнали и подценили изобретателността на човешкия род. Срамно наистина, като се има предвид, че всички те някога са били хора... Очевидно населението на всички близки селца по някакъв особено изобретателен начин бе успяло да им устрои засада. На всички тях. Заради дъжда пламъците се разпространяваха по-бавно, но напълно устремено и решително благодарение на вятъра и сухата трева, която тук беше в огромни количества. Вампири и върколаци умираха рамо до рамо, неспособни да обединят усилията си дори в този предсмъртен момент на обреченост. Всеки ръфаше и дращеше всеки попаднал в обсега му. Като че ли дори престанаха да подбират жертвите си по раса. Каквото и да правеха, колкото и да се дърпаха, димът ги задушаваше и омаломощаваше, а пламъците обгръщаха вече целите им тела. Когато някой да успееше да избяга се натъкваше на плътна редица от ожесточени въоръжени до зъби с дървени колове и сребърни прибори хора. Така че дори и някой да успееше да се измъкне, битката бе загубена... тоест тя разбира се беше спечелена, но от този, от който никой не очакваше.

Над полето се издигаше дим. Всичката трева около Единственото дърво бе почерняла и станала на пепел. Заедно с дървото. Скръбната гледка се овенчаваше с неспиращия порой. Природата не се впечатляваше от някои неща. Тя просто ги надживяваше. Едни идват, други си отиват. Едни се раждат, други умират. Но дъждът все вали един и същ. И после слънцето се подаде иззад един облак, сякаш усмихвайки се подигравателно на съществата надарени с разум...

let life happen. love or hate, laugh or cry, but do not die! just be half dead