Почти веднага изкочи от стаята и тръгна тичешком към улицата. Намери Жулиен седнал встрани на църквата, напълно сам. Нямаше и следа от Дъглас. Беше обвил с ръце коленете си и седеше напълно неподвижно с очи не разкриващи нищо-нито страхът, нито успокоението че е видял Адриан. Той коленичи до него и го притисна силно към себе си. Останаха така докато Жулиен не се размърда и не попита с тих глас, издаваш примирението му:
-Кога ще свърши всичко това?
Адриан го погледна, после отмести погледът си. Не искаше да го лъже, а и знаеше че едва ли щеше да се опита да излъже само него, а и себе си:
-Не знам, малки мой. Не знам.
-Адриан?-слаб зловещ блясък се прокрадна по иначе вечно тъжните му златисто-сини очи.-Гладен съм.
Вампирът остави Жулиен сам да ловува за жертвата си, като го наблюдаваше отпуснал се на пейка. Беше прекрасна гледка, на която той се наслаждаваше докато въпросите не нахлуха неканени в главата му.
Още една нощ.Само още една. А после какво? Осъзна че Карл не само се беше намесил в неговите планове, в плановете на стотици вампири, но и беше заел една огромна част от съзнанието на Адриан. Чие съзнание? Нима той мислеше така? Не бяха ли това мислите на Карл? Зарови пръсти в косата, а кичурите се спускаха пред лицето му като златиста река.
Жулиен-той трябваше да умре, той трябваше, но не умря. Уби половината от глупаците, който го бяха натикали в горещия ад, а също и балканеца, който така често му се пречкаше. Това ли искаше Карл, или това бяха прищявките на Адриан? Помисли си че започва да полудява и тази мисъл му даде някаква утеха. Усмихна се на себе си, след се сепна и почна да търси Жулиен с поглед. Видя как се приближава, стегна се и тръгна към него:
-Ще отидем пак в къщата-каза Адриан равно.
-Не искам, той ще е там, нали? Не искам отново да отиваме там. Не искам да го виждам! Ти ставаш особен, когато си около него-възкликна Жулиен.
-Малки мой, точно заради него отиваме там. Една от многото причини, която ще ни заведе отново при Карл е фактът че неговата къща е крепост, от която ние се нуждаем-каза Адриан и понечи да погали Жулиен, но той се дръпна ядосано.
-Не! Лъжеш ме!
Адриан се сепна и го погледна очудено след което попита спокойно:
-Не те разбирам, Жулиен. Обясни ми, моля те?
-Те се страхуват от теб, повече от колкото от него,мразят те, него също-видя недоумението в очите на Адриан, което постепено преминаваше в огорчение, но не спря.-Но не е това! Ти имаш нужда от него, само се заблуждаваш че можеш да се справиш без него. Няма да ходя отново там!
-Предлагам да отидем преди да си станал на въглен-за момент остави мълчанието да говори вместо него, но осъзна че Жулиен няма да разбере.-Много по-сложно е от колкото си мислиш. Ние сме свързани, ние сме едно. Карл заема такава част от мен, каквато аз от него.
Отново замълча, надявайки се ще последват поредните остри реплики отронили се от неразбиращото момчешко съзнание.
-Повярвай ми, Жулиен, ако имаше възможност да избереш между мен и него би избрал него-отново понечи да го погали и се зарадва, когато той не се дръпна.
През целия път никой не каза нито дума. Адриан вървеше мълчаливо и си мислеше какво всъщност целеше с това посещение при Карл-поредното представление за нервите или хладните погледи, зад които и двамата криеха себе си. Защо?

Карл погледна към силуетите, които се очертаха след продължителното изскърцване на вратата. Адриан все още изглеждаше все така прелестен, а на лицето му бе изписана необичайна добродушна усмивка.
Той застана до вратата, сякаш чакащ да го накара да влезе. Жулиен стоеше плътно до него и хвърляше презрителни погледи, на които Карл отвърна с мазна усмивка.
-Скоро ще се съмне....той е още прекалено млад за да издържи на слънчевите лъчи. Може ли да останем?-попита тихо Адриан.
-Колкото искате. Само...
Подпрян на стола изведнъж залитна и без малко да изгуби равновесие. Вкопчи се в облегалката и усети как тя се превръща в трески в ръката му. Ледена вълна, равна само на чувството, което изпита когато по случайност беше пил мъртва кръв, обля цялото му тяло и той се стовари на пода.
Адриан прескочи с лекота препяствията-мебели:
-Карл!-извика в недоумение вампирът и коленичи до него. Няколко пъти сви ръцете си в юмруци, после ги отпусна. Не знаеше какво да направи и продължаваше да седи като вцепенен. Дочу сънливото кисело изсъскване на Микелито, който очевидно все още не беше решил да прекрати приятната си дрямна.
-Карл!-отново повтори Адриан.
"Качвайте се горе. Веднага. Остави ме."
-Какв...-понечи да каже Адриан, но след това разбра че всъщност устните на Карл не са помръдвали.
Не Карл. Какво да направя?
По тялото на вампирът преминаха няколко слаби гърча и Адриан отскочи стреснат, след което отново се приближи. Вдигна Карл съвсем бавно и го остави на канапето до леглото. Той се размърда леко, после придоби изражение, достойно за сравнение със старите римски статуи. Изведнъж ръката му се вкопчи във врата на Адриан. Опита се да разхлаби хватът на Карл, но без успех. Усещаше че въздухът му почва да привършва и напълно на време бе лепнат за отсрещната стена, а струйки кръв потекоха от местата където ноктите бяха оставили своите драскотини.
Карл, нека ти призная нещо-това не беше никак любезно.

Не можеше да помръдне нито една част от тялото, нямаше желание да я мърда, Усети огромно раздразнение от присъствието на тези вампири около него. Изпита раздразнение от присъствието на Адриан, от желанието му да помогне. Искаше да почива, искаше да е сам, искаше да не ги вижда повече, искаше да спи, но знаеше че не трябва. Това трябваше да спре. Направи поредица от неуспешни опити да размърда тялото си.
Когато отвори очи видя как един тънък лъч светлина се опитваше да се прокрадне покрай дебелите завеси. Колко време беше минало? Няколко часа или дни? Древните бяха ли разтлали своето смъртоносно було над града или още пируваха с горските зверове около храма?Примигна няколко пъти и огледа стаята. Нищо, нищо...Личеше си че Микелито е ставал,но отново спеше.
Столът беше счупен....Защо?
Постепено последните часове се върнаха в главата му и Карл понечи да стане за да провери дали Адриан и Жулиен са още в къщата, но една ръка го блъсна обратно на канапето.
-Адриан, аз....

There’s a time to play a king and a
Time to be the thief