Древният бе минал през града.
Обикновените вампири имаха навик да причакват жертвите си на по-закътани места или да ги скриват, а тук имаше и река. Река, чиито води скоро щяха да се превърнат в кръв. И макар неговите роднини, защото всички вампири бяха такива малко или повече, всички синове и дъщери на някой незнаен древен, да пируваха тук от няколко дни, това не си личеше по нищо освен кървавите петна по необичайно пустите улици. Но сега по тях лежаха трупове и Адриан си спомни за друго време, когато бе видял подобна картина. Опасяваше се, че отново ще се загуби в спомените си без да иска и го предотврати, обръщайки се към Жулиен. Той вървеше няколко крачки зад него и изглеждаше изтормозен – бе се случило твърде много за една нощ, а и вероятно виждаше свои познати и дори близки сред ужасените лица на труповете.
- Може би трябва да свикнеш, колкото и за кратко да е.
- И аз ли …нима съм като създанието което е минало от тук?
- Не, малки мой. Това същество е хилядолетно – то е по старо от мен и…от Карл взети заедно. Няма да станем като него предвид създадените обстоятелства, а най малкото ти би могъл…дори да оцелееш този превратен момент, този свят, който изпитва такава непреодолима жажда за самоунищожение, няма да просъществува дълго. Освен това има и друго – той се събуди скоро, а събудените вампири са пословични с киселия си нрав и с глада си.
- Но той щеше да те убие, а ти сякаш го оправдаваш.
- Ах, Жулиен, все още разсъждаваш като смъртен. Аз не го оправдавам , но не го и съдя, няма никакъв смисъл в това. Тук пресичаме границата, в момента когато кръвта на безсмъртен обвие смъртно сърце, отмива суеверния морал. Не винаги и не за едно и също време, разбира се. Малко или повече оставаме хората, които сме били преди да станем вампири…
Адриан млъкна за момент, след това се разсмя и забавяйки ход за да върви редом с него продължи:
- Както и да е. Трябва да се радваш, че не си ме срещнал когато аз се събудих. Виж, близо сме до страноприемницата, нека да влезем тук, не вярвам да ни безпокоят.

Собственикът ги изгледа с нескрито любопитство, но предвид многото пари , които бе оставил Адриан предишния път, веднага започна да ги приветства с ошлайфана любезност. Напоследък бизнесът му западаше и ако този заблуден знатен чужденец харесваше мястото, трябваше да се възползва.
- Изключително ми е приятно, сеньор. Искате ли вашата стая?
- Да .А също така да ни се донесе вино.
- Разбира се, сеньор, веднага сеньор.
-Може и по-късно.
- Ъъъ, нещо друго.
-Не, благодаря – ухили му се Адриан
Стаята бе в абсолютно същото състояние , в което я остави, явно не се стараеха много с почистването. Адриан се отпусна на креслото и се загледа пред себе си. Жулиен си мислеше за онова, което му бе казал и любопитството го глождеше
- Всички вампири ли заспиват?
- Не, не всички. Някои не са вампири достатъчно дълго за да спят, някои не изпитват такава нужда, а някои решават да изчезнат завинаги.
- Да изчезнат?
- Предпочитаме този термин. Ние сме безсмъртни, не можем просто да умрем, а и… не сме съвсем живи.
Сети се за Игнасио – дали наистина го бе направил вече или бе променил мнението си. Беше силен, много неща можеха да зависят от него ако вземеше страна. Страна? Всичко се бе оплело, щом Карл събуди Древните – вероятно бе разбрал, че е неизбежно, а може би наистина имаше планове, които Адриан не успя да предвиди. Така или иначе , ако Пророчеството получено от Игнасио бе вярно, то пак щеше да го доведе при него. Това го караше да изпитва необяснимо удоволствие, без да забравя какво се казваше за тях в другата част.
- А ти защо реши да заспиш.
- Задаваш много въпроси , Жулиен!
Адриан се изправи рязко и отиде до прозореца. Виждаше се извитата лента на реката, а под светлината на фенерите се стрелкаха прилепи. Надолу по улицата забеляза очертанията на проснати тела и още веднъж се сети за онова друго време, когато реши да заспи. Погледна Жулиен и промълви:
- La Danse Macabre… сигурно си виждал изображенията на скелетите, повели Танца на Смъртта. Годините на беззаконие, разврат и отчаяние, когато Черната Смърт вилнееше навсякъде. И тогава можеха да се видят трупове по улиците – хора , изпълзели в последните си агонизиращи мигове навън. Не знам защо, може би за последна среща със слънцето…Вампирите не се стараеха да прикриват следите си; малкото смелчаци , които се приближаваха да установят точната причина за смъртта си отиваха бързо. Въздухът бе изпълнен с миризмата на гнила плът, на горяща плът когато ги събираха на купчини и ги изгаряха. Бяха избили котките. Глупаци, заслужаващи участта си!
Карл не мислеше така…горкият Карл и неговите човеколюбиви настроения. Понякога ми се струваше, че го е грижа повече за хората , отколкото за мен или който и да е друг вампир, че би изтръгнал жертва от ръцете ми за да спаси човешки живот. Не му харесваше , че приемам спокойно случващото се, и че дори понякога се забавлявам. Веднъж ме завари да чета присмехулно на един умиращ “Изкуството на смъртта” и толкова се вбеси, че имах чувството, че ще ме убие…Проблемът на Карл…Той никога не успя да обикне смъртта , а това е важно за вампир, за да може да изпита докрай онова свещено удоволствие на последните удари на сърцето. Аз бях влюбен в нея още като смъртен…
Каза ми, че не иска повече да гледа това, но съм уверен, че бе само претекст и той още тогава бе решил да се отърве от мен. Заминахме още по на север и в един от разкошните, покрити с мъгла замъци на Шотландия аз изиграх собствения си танц. Заради това заспах, защото не исках да виждам Карл, а знаех, че ако съм буден ще тръгна да го търся, колкото и далеч да замине.
- Какво стана в онзи замък? Защо са се опитали да те убият?
- Това е дълга история, малки мой. Те бяха в правото си, аз пристъпих закона. Но Карл не трябваше…

На вратата се чу леко почукване и Адриан се сети за виното , което е поръчал. Отвори вратата и пусна младата жена с подноса да влезе вътре, усещайки аромат на билки в дългата й черна коса. Тя му се усмихна закачливо, а той бутна вратата и се облегна.
- Дано сте жадни , защото иначе виното едва ли ще ви хареса.
Адриан се усмихна. Кой го беше грижа за виното. Момчето гледаше към ръцете й, но не към чашите, а към вените, пулсиращи под бронзовата й кожа. Несъмнено изпитваше глад – младите вампири трябваше да пият повече кръв.
- Жулиен. Жаден си нали?
Приближи се колебливо до жената. Очевидно свикнала с малките прищевки на клиентите, тя го остави да отметне косите й и затвори очи. Момчето се наведе към сочната й, туптяща шия. Подносът с виното падна на пода и каната се разби с трясък. Тя извика и се опита да се дръпне, но Жулиен сключи ръце на кръста й и не и позволи да мръдне. Адриан наблюдаваше сцената и облиза устни, представяйки си познатия вкус и насладата, която изпитва момчето. Жулиен го гледаше през цялото време докато засищаше глада си, сякаш търсейки одобрение и златистите точици в очите му заблестяха. Не след дълго остави безжизненото тяло на жената на пода върху оцветения в кърваво от разлятото вино килим.
Внезапно от долния етаж се чуха тропот и гласове. Адриан се досети, че виковете на жената ще предизвикат смут, но не очакваше толкова бързи действия.
- Хм, разбрали са, че бог няма да ги опази и са решили да поемат инициатива, но в момента не ми се занимава с героичните прояви на отчаяни хора. По-добре да отидем другаде.
- Но как? Те сигурно са завардили вратата.
- Кой каза, че ще излезем през вратата.Направих те вампир в неподходящо време, малки мой, но ще ти покажа колкото може повече от хубавите страни…
Бе отворил прозореца и вятърът развяваше светлите му коси. Подкани Жулиен да се приближи.
- Страх ли те е от високото?
- Да.
- Но вече няма защо.
Жулиен изгуби опора, но се вкопчи в Адриан и затвори очи. Усети някаква невероятна свобода сред свистенето на вятъра, но само след миг краката му докоснаха камъните на пътя от задната страна на страноприемницата. Отвори очи и видя усмихнатото, красиво лице на създателя си
- Зная, че ти хареса, малки мой. Нека сега да отидем в онази къща.


едно такова сладичко, червеничко, атеистичничко и проклетичко