Днес отново, както толкова често преди...Тъжен ден е дъжд вали.

Днес видях отново скритите сълзи на хора многобройни. Днес видях отново мъките на три поколения подред видях ги пак черноризците как скришом се оплакват. Самотник сред стотици.

Няма ли да заблести слънцето отново? Няма ли да дойдат по-добри дни? Или пак ще бъда самотник сред стотици, хиляди , като мен в този тъжен ден.

Няма ли да дойде ден, когато няма да има такива, като мен оплаквачи, когато няма да има повече сираци и вдовици, самотници сред стотици. Любов моя ела ме прегърни спаси ме от тъжните ми дни...

"Хлебеца, помогнете ми за хлебеца моля ви, моля ви, хляб моля ви хляб!" Видях отново днес Зрелище на жестокост и безмилостно отношение към просяк на улицата по която минавах. Старец в дрипи и парцали със счупен бастун и скъсан каскет трепереше той от студ, старост и болест отчаяно крещеше и молеше за милост, която хората вече изгубиха. Дайте му ръка хора! Не стойте на страни! Хвърляха минувачите по мен студени погледи мърмореха устните им изричаха обиди. В този момент сърцето ми започна да кърви...в очите ми се появиха срамежливи сълзи, скрити от капките дъжд.
Нима той не заслужава хляб вода и любов? Никой не дойде да му помогне...
Господине хванете ръката ми, стани. Ето, Ето ви пари за хляб. Покапах старецът със сълзите си. Дадох му последният си лев, обърнах се към минаващите хора с гневен и отчаян рев...Проклетници! Проклетници! Вие сте самотници сред стотици! Искате ли в този свят да живеят децата ви!? Група дами наблизо наблюдаваха зрелището нечовешко, погледнаха мен и се засмяха. Гняв ме навести! Люта ярост ме погази! Кървящото ми сърце се възпламени и избухна! Пламна в огън, потопи се в жупел роден на тази земя сред тези хора? Как съм могъл..........................

Бързо ходих из локвите, стъпвах без да гледам надолу, гелдах напред, тъжен съм аз отново. Ветровете, като студени юзди бяха на раменете ми дърпаха ме назад но аз не спрях. Вървях, вървях прескачах и преминавах за нещастните хора аз съжалявах. Шумно тропах по тротоарите, люто ругаех онези всичките дето се подиграха, всички които на отчаяният старец се смяха и стояха на страни Ако не бях аз там кой щеше да му даде пари? За хляб. Гневът ми беше краен и свиреп, кипеше кръвта ми кипеше, стисках си юмруците стягах си мускулите не можех да се отпусна врях, кипях....

Извадих си цигара, трескаво и бързо я запалих на един ъгъл близо до моят дом. Скришом влезна димът у мен стоях там сам на този Тъжен Ден.

Прибрах се на сухо и толо. Гневът ми отмина, сърцето ми спря да кърви. Мъчно ми е за всички нещастни хора...не искам да има такива тъжни дни.
Застанах пред вечерният прозорец и се зачудих къде е моята любима, в този момент заваля сняг още се зима. Изведнъж, изневиделица на небето видях нея и Милярди други лица! Съсипаното човечество се появи пред мен там горе на небето. Милион звъци изведнъж се чуха из столицата. Отворих прозорецът и извиках. Аз ще ви дам всичко от което имате нужда! Не искам никой да плаче, не искам да виждам сълзи, Искам никой да не има тъжни дни! Защо трябва да има нещастни души? Защо трябва да има мъки? Не искам да ги има! Не искам!

Антон Дойчев.

Интернационализъм а не Национализъм! NO University, No Nazist Education!