Адриан пристигна в Совете-де-Берн два часа преди зазоряване , така че имаше достатъчно време да намери къде да преспи. Искаше да отпочине за да има повече сила, при срещата си с Карл, която предстоеше да се случи скоро. Съвсем скоро.
Заслуша се в стъпките си, отекващи по влажните каменни улички на града, които бяха съвсем притихнали и пусти.Наистина не сега бе времето за разходка на мирните граждани, но имаше и други хора, хора с вампирски инстинкти, за които нощта беше майка и любовница, но сега дори и тях ги нямаше. Това не го учуди, защото му бе напълно ясно, че от няколко дни тук са започнали да се случват странни неща и щеше да продължава така да развръзката, независимо каква щеше да се окаже тя. Дотогава хората щяха да се крият, виждайки, че улиците са влажни не само от отминалия дъжд, че в локвите има кръв, а зад ъглите се прокрадват смъртоносни сенки. Той усещаше страха, който се стелеше на пластове, излъчвайки неприятен мирис, а също и напрежението, което го бодеше като стотици иглички.
Тръгна към реката и след известно време видя една страноприемница, в която вероятно би могъл да прекара деня. Мисълта за задушните стаи с износени килими и завивки, приютявали кого ли не,и в частност поклонниците тръгнали към Сантяго де Компотела, му бе леко неприятна и той сбърчи нос, но после се разсмя. Големи претенции за същество, което е било принудено да спи с остатъци от гниещи трупове за компания. До известна степен се радваше, че вече не е нужно да го прави, макар и понякога да изпитваше носталгия по тези дни. Едва ли е заради ковчезите – помисли си той.
Беше се спрял на няколко крачки от страноприемницата, за да я огледа по-добре, но постепенно усети, че и той е обект на наблюдение. Трябваха му само няколко мига, за да разбере от коя посока идва любопитния поглед, след което се обърна и тръгна с бавни , но уверени крачки към него. Силуетът срещу него стоеше вкопан в земята и от него определено се излъчваше сила, което му подсказа, че не е един от младите вампири слухтящи наоколо по поръчение на други. Когато се приближи още малко го разпозна и факта, че той беше тук изобщо не го изненада.
- Приятно ми е да те срещна пак, Влад.
-Не мога да кажа същото за себе си – изръмжа другия вампир- Но сега не е времето за уреждане на лични сметки. Освен това сигурно трябва да се наредя на опашка.
- Прав си – разсмя се Адриан – и в двата случая. Винаги съм знаел, че си разумен. Остáви ме да те забележа,защо?
-Това което всички искат сега е информация относно пророчеството. Предполагам, че ти имаш такава и бихме могли да я разменим.
Адриан го погледна невярващо
-Какво те кара да си мислиш, че ще ти кажа каквото и да било?
-Пристигна късно. Имаш да наваксваш.
-Нима? Мисля, че и така ще се справя. Нямам нужда от повече от това което знам, нито пък искам нечия помощ, а и не вярвам на внезапното ти доброжелателство. А сега ще ти пожелая всичко хубаво, защото имам нужда от почивка.
Той се обърна и тръгна към страноприемницата, но миг след това чу стъпките на Владимир зад себе си и започна да го гложди любопитството. Защо бе толкова настоятелен, защо се държеше така с него, след като имаше причини да го унищожи?
-Адриане, послушай ме въпреки всичко. Макар и да го намирам за неприятно, имам усещането, че накрая ще се окажем на една и съща страна и мисля , че трябва да се разберем.
-Страна? Не ме интересува на какви лагери се делите тук. Вероятно можеш да се досетиш, че идвам по друга причина.
-Заради Карл, нали? Е, нека все пак да ти кажа нещо – Карл тази нощ уби жената, за която ставаше дума в пророчеството.
Адриан се взря в лицето на Владимир. Бе мургаво лице с благородни черти, по който не би могла да плъзне лъжа и това накара Адриан да съжали за онази постъпка в миналото. А това , което му каза можеше да се окаже много важно. Наистина мястото на жената в пророчеството не беше толкова ключово, но самия факт, че тя беше мъртва вече подсказваше, че не всичко в пророчествата е съвсем сигурно и би могло да се измени. Владимир проговори отново:
-Щом не искаш сега да ми кажеш нищо, недей. Но бъди сигурен, че пътищата ни ще се пресекат пак.
Адриан кимна и след това проследи отдалечаващия се силует. Може би беше наистина прав и нямаше нужда да се заблуждава – щом беше тук нямаше как да не се забърка в играта. Но преди това го очакваше срещата с Карл.
Усети по лицето си студа, който предхождаше зората и със забързани стъпки влезе в страноприемницата.
|