Луната грееше неспокойно и от време на време плахо се скриваше зад сянката на някой облак. Светлината й бе слаба и някак зловеща. Усещането, че мракът сякаш ще я погълне идваше може би от факта, че нямаше звезди. Небето бе празно. Нищото изпълваше не само атмосферата, но и душите на малцината минувачи, които дръзваха да кръстосват улиците в този късен час. Въпреки привидното спокойствие на всичко това, въздухът сякаш трептеше от напрежение. На една тясна уличка едвам се различаваше висок и строен силует. Той бе по-скоро сянка. Човешко око не би забелязало движението му, защото макар и бързо, то бе толкова леко, че сякаш лъснатите му до блясък обувки не докосваха земята. Безпокойството и тревогата сякаш се поглъщаха именно от тази фигура. Странно чувство на несигурност бе изписано на лицето му. Тази вечер, да, именно тази вечер той най-после щеше да я види. Тя щеше да му каже...но защо за бога това лошо предчувствие? Знаеше че всичко е наред, нямаше какво да се е случило. Внезапно раздвижване на сенките прекъсна размислите му. Спря и се огледа. Пред него видя силуета на тичаща жена. Тя носеше писмо в ръката си. Дъждът заваля отново, но този път по-силно.


* * *
В мрачните сенки на уличните лампи силуетът на Микелито тръгна след жената, с която бе разговарял преди малко. Тя, разбира се, изобщо не подозираше за това. Крачеше бързо и неспокойно. Напрежението й се просмукваше в цялата атмосфера и я преследваше в радиус от няколко метра. Защо точно тя трябваше да разгласи за смъртта му? С какво беше заслужила това? Един обикновен човек на фона на толкова много Безсмъртни. Но дори и тя усещаше, че не бе чак толкова обикновена, колкото й се искаше. Малцина знаеха за съществуването на вампирите, а може би никой друг освен нея нямаше честта да познава децата на нощта толкова отблизо. И макар да не го усещаше все още, много скоро тя щеше да стане една от тях. Пророчеството се сбъдваше, бавно но сигурно - ето, той бе умрял и сега някой друг трябваше да заеме мястото му. Всичко се нареждаше точно по плана, когато....
Тъмна сянка бързо пробяга по тротоара. Чу се изстрел. Микелито лежеше на мократа земя и тежките дъждовни капки се просмукваха в тялото му от дълбоката рана на челото му. Кръвта се стичаше бавно, на струйки по асфалта и потичаше в канавките заедно с дъждовната вода. Абсолютно непредвидено бе отстранен един от главните участници в плана. Сега всичко остана в ръцете на смъртната жена...
* * *

Мъжът усети поглед, впиващ се в гърдите му. Тя също го бе забелязала и вече приближаваше към него изпълнена с решителност. Явно най-после се бе отърсила от безпокойството и страха от срещата с един тъй важен представител на Централата. Просто щеше да му каже, да му даде писмото...той щеше да разбере. Пък и нима тя имаше някакъв избор? Микелито бе разбрал и скоро всички щяха да научат. Унесена в мислите си за своята роля в цялата тази каша наречена “Пророчеството”, тя стигна до целта си. Спря едва на метър от широкоплещест вампир с мургаво лице и дълги черни коси спускащи се на вълни покрай раменете му. Той я погледна въпросително, очаквайки тя веднага да му съобщи това, за което се бяха събрали. Несъмнено бе нещо важно, иначе нямаше да извикат точно него, да бие път чак дотук. При вида на архвампира, Даян сякаш отново бе обзета от несигурност и нервите й наново се опънаха до краен предел. С треперещи ръце тя подаде писмото на Владимир. Той го пое и трескаво разкъса хартията изваждайки измачкания вече от пръстите на Микелито жълтеникав лист. Очите му се плъзнаха по набързо надрасканите с мастило букви. След като привърши с четенето, той не можа да повярва на написаното.... Просто не можеше да го възприеме. Толкова време му бе отнело да проучи всичко...Бе убеден, че не му е сега времето. Имаше още поне няколко века. Защо сега за бога? Какво се бе объркало? Не можеше да си отговори, а и не бе сигурен че иска да знае истината. Изведнъж всичко се бе преобърнало. Пророчеството се сбъдваше. Трябваше да се действа незабавно и нямаше време за дълго обмисляне и кроене на планове.
- Ела с мен. – каза вампирът и дръпна Даян за ръката. Двамата се прикриха в сенките между къщите на една глуха уличка и зачакаха.
Не след дълго той наистина мина оттам. Точно както си го спомняше – Микелито, винаги елегантно облечен, с фрак и цилиндър и с незаменимата пура в устата си, вечно бързайки занякъде. Достигайки до скривалището им обаче, той спря. За миг Влад си помисли, че ги е видял, но Даян прошепна нещо, което разсея съмненията му: “Ето го! Знаех си, че ме преследва. Хайде, трябва да го убием преди да е разбрал, че се крием тук!”
Владимир опипа джобовете на сакото си и пръстите му напипаха дръжката на ловджийския мускет – верен съучастник в толкова много вампирски убийства. Последва сребрист отблясък, породен от светлината на уличните лампи, който разкри местоположението им....
- Проклятие! – изстена Влад.
И в този момент Микелито се обърна към проблясъка, който бе зърнал преди броени секунди. Знаеше, че там в мрака се крие нещо. Откакто пристигна на това място усещаше, че някой го дебне. Но дори и вампирските му очи не можеха да различат нищо в тъмнината между двете порутени къщи. Внезапно лампите изгаснаха. В последния лъч светлина, идващ откъм тях един силует излезе от прикритието си и пробяга по тротоара, разкривайки местонахождението си съвсем явно. Чу се изстрел. Владимир видя как тялото на вампира се свлича на земята, точно преди улицата да потъне в непрогледен мрак. Всичко това се случи за броени секунди, след което той и Даян вече се отдалечаваха от мястото, едвам поемайки си дъх, не толкова заради тичането, колкото от усилието да асимилират случилото се. Дали бе умрял? Екстремната ситуация не му бе позволила да се прицели точно и вместо в гърдите, както трябваше, го уцели в челото... Забрави че убива вампир, бе го застрелял като човек. Дори и да не беше все още мъртъв, това несъмнено щеше да се случи в близките часове. Ако не от загубата на кръв, то от ухапванията на някое гладно улично псе, с които изобилстваше тази част на града. Дъждът валеше толкова силно, сякаш бяха сред водопад. Пелена от вода се стелеше около тях и още повече отслабваше способността им да се ориентират. След множество завои и криволичения из малките калдаръмени улички, те най-после спряха. Светкавица озари небосвода. Далеч оттам един труп се надигна, а до него се просна друг – на кучето, което бе променило несъзнателно съдбата на цяла една раса, спасявайки живота на един наистина важен Вампир....


* * *

В проблясъка на светкавицата двамата бегълци видяха черен силует на мъж в далечината. Той крачеше бързо и скоро щеше да достигне до тях. “Нима бе възможно? Той, тук?!” – мислеше си Влад. Но несъмнено бе така. Дори и от такова разстояние той усещаше приближаването на някой Древен и можеше прекрасно да различи кой е. И все пак му изглеждаше невероятно – Карл сигурно бе вампирът, който най-убедено се отричаше от каквито и да било пророчества. Той не просто не ги признаваше – той ги създаваше. Вероятно затова бе тук – за да промени нещата както той желае, да извае бъдещето по своите собствени планове.
- Какво има? Кой беше този? – тихият шепот напомни на Владимир за жената до него. Тръпка на страх и внезапно просветление осениха румънеца. Тя бе свързана с пророчеството...Карл търсеше нея!
- Трябва да се скрием! Веднага! Той търси теб...
- Но какво по... – тя не довърши изречението си. Лошо предчувствие заля смъртната й душа и тя се почувства длъжна да направи това, което се искаше от нея. Двамата с Влад свърнаха по най-близката пряка на улицата, по която бяха вървяли преди малко.
Изведнъж женски писък раздра тишината и несъмнено показа на Древния, че е приближил до целта си... Владимир се обърна и видя Даян просната на мократа хлъзгава земя. Жената явно бе загубила равновесие в паническите си опити да избяга, да се скрие, в главата й се бе появило внезапно желание да изчезне от този свят, да не се бе раждала никога... И сега тази болка в крака. Глезенът й сигурно бе изкълчен, не можеше да помръдне. Тя просто лежеше там и чувстваше обречеността си, усещаше как Смъртта й диша във врата. Това беше краят, не можеше да стане...не можеше да отиде никъде. Трябваше само да стои и да чака той да дойде и да я намери тук по-безпомощна отвсякога. Нямаше как да се опълчи срещу него, щеше да бъде само марионетка в ръцете на един бог... Изведнъж тя излезе от унеса си и откри, че Владимир е изчезнал. Паническият страх я завладя отново... Точно сега ли трябваше да я изостави? Точно, когато имаше най-голяма нужда от него....
Приближаващият звук от стъпки рязко прекъсна мислите й. Мозъкът й престана да работи...Бавно и колебливо тя все пак успя да се изправи инстинктивно на краката си и олюлявайки се на изкълчения глезен светкавично потърси опора в стената на близката отдавна изоставена къща. Цялата се бе превълнала в чувства и възприятия, а момента в който чу гласа на Древния, изгуби и тази си способност:
- Ти си Жената, нали? Ти ли го уби?
- Аз...аз... – сети се за Влад и разбра, че щом я е изоставил, значи наистина не биваше да се разбира, че е тук. И особено тук с нея. Затова тя продължи, вече с повече увереност в гласа си – Да, аз убих Микелито!
- Микелито ли? Микелито е мъртъв?! Но как за бога?
В този момент Даян осъзна ужасната си грешка. Естествено, че не питаше за него! Та откъде можеше да знае, че са го простреляли, след като идваше откъм обратната посока!? “Господи, каква глупачка съм!”, укори се тя, но връщане назад нямаше...
Внезапно отношението на вампира към нея се промени от безразличие към ненавист и той я блъсна към стената. Тя се свлече безпомощно надолу.
- Къде е? – изкрещя Карл. – Кажи ми! Къде е?
Хвана я за раменете и я издърпа отново нагоре, приклещвайки я до зида, без да й остави възможност да избяга, дори и да можеше да ходи. Изпълнена със страх и напълно объркана, тя му каза. Мислеше си, че така ще я пощади и ще я остави тук. И после Влад щеше да се върне и да я спаси...
Усети пробождане във врата си. Два дълги вампирски зъба се впиха в шията й и започнаха бавно да изсмукват кръвта. Поглъщаха живота й капка по капка. Вампирът не спря, докато не я пресуши напълно. След това се обърна и каза на висок глас:
- Така. Едната работа е свършена. Сега остава само да намеря онзи глупак и да му налея малко акъл в главата...
Изричайки това, силуетът му се сля със сенките на сградите и дърветата и никой не видя накъде отиде.
Броени минути след това фигурата на Владимир се открои на няколко метра от тялото на жената. Той се приближи и установи, че е станало точно това, от което се опасяваше... Но не можеше да я е убил. В противен случай щеше да умре и самият той. Всеки вампир го знаеше. Влад захапа китката си и бързо се наведе към жената, оставяйки кръвта да се стече към гърлото й. Това обаче не се случи. Червеникавата течност просто минаваше покрай устата й и старателно я заобикаляше...
- Не-е-е! Кучи сине! Как си го направил? Нима тялото ти вече не се подчинява на вампирските закони?! В какво си се превърнал?....
Викът на Владимир бе заглушен от мощна гръмотевица, след което дъждът заваля отново....
Някъде дълбоко под него чифт очи пробляснаха в тъмнината. Тежкият капак на ковчега се отмести. Хилядолетна ръка се подаде през процепа... Те се събуждаха и Пророчеството продължаваше да се сбъдва с пълна сила, въпреки усилията на Карл да го промени. Смъртната жена, която трябваше да ги поведе вече бе мъртва.... Но това нямаше да им попречи... Те щяха да тръгнат сами и тогава вече нямаше да има кой да ги спре...



Beyond life and death, above the heaven & below the hell, there was...ME