Тя усещаше болезнената празнота в душата си. Чувстваше се ненужна и отхвърлена. Самотата я обземаше и я задушаваше. Искаше й се да изкрещи, но не можеше. Вътрешният й глас бе замрял... Сега нямаше кой да й казва какво да прави, нямаше кой да отличи доброто от злото, правилното от грешното. Постепенно безразличието заля цялата тази каша в душата й и претопи всичките й чувства, превръщайки се в еднородна несмилаема от мозъка й маса. И нямаше веч омраза...но и любов нямаше. Нямаше вече тъга, но и радостта се бе изпарила. Гледаше тя света с празните си очи и спомените й избледняваха. Животът й преминаваше като на филмова лента, но сякаш не бе тя главната героиня. Наблюдаваше всичко отстрани без никакво отношение към случващото се. То не я засягаше, не се отнасяше до нея, а до някой друг...тя вече бе престанала да бъде това, което беше. Бе загубила себе си в бурята на живота. Ураганът на злото бе изтръгнал и последната капка вяра и надежда за спасение. Душата й бавно се отдели от тялото и не след дълго я напусна и разума. И тогава тя скочи.
Десетки етажи минаваха покрай нея, а тя не ги забелязваше. Виждаше само приближаващата се земя и уголемяващите се светлинки на фаровете на автомобилите... Краят наближаваше... Краят на всички мъки и страдания, началото на нещо ново и непознато се разкриваше пред нея. Но това сега не я интересуваше. Тя не мислеше за нищо. Просто чакаше безмълвно и без капка страх, падайки все по-надолу и по-надолу, проближавайки се все повече и повече към Земята...
В миг на нечовешка болка тя достигна края на Пътя си. Заспа и не се събуди повече. Просто потъна във вечността и там нямаше утре. Имаше само едно безкрайно настояще. Празнота. Нищо. След смъртта нямаше друг живот. Всичко бе илюзия и тя сигурно щеше да го разбере, да се разкае за постъпката си и да се върне обратно, да предупреди другите да не допускат същата грешка... Но не можеше да го стори, защото вече бе престанала да съществува. Душата й се бе разтворила във въздуха и се бе сляла със света на смъртните, все така изпълнен със зло и поквара, но въпреки това оставайки единственото място, на което можеш да изпиташ радост, любов и надежда. Но нима един човек можеше да знае това преди да се е изправил пред Нищото? Не. Всеки сам трябваше да извърви пътя си, сам да разбере що е зло и що е добро и сам да направи избора си за това дали и как ще живее. Защото знанието може да се предаде, но мъдростта – не. Тя само се придобива и после изчезва. Тук именно се намираше пробива в кръговрата на Вселената, тук се пропукваше съвършенството на цялостта й. Мъдростта се създава от Нещото и после се губи в Нищото... Тя се изгражда и умира заедно с всеки един човек, а дори и не всеки е надарен с блаженството да я притежава. Избора за това обаче правим самите ние.

Beyond life and death, above the heaven & below the hell, there was...ME