Зад сивата завеса,

Къде отиде щастието наше? Радостта в живота, Що изчезна тъй внезаптно, че нас тук остави в ръцете на случайни течения. Какво изчезна тъй внезаптно, че нас тук остави в студените ръце на касапина?

Що е това, което ни мори всеки ден,
Къде отидоха слънчевите дни? Старите личности и персонажи.
Къде отиде радостта ми? Къде изчезна импулсът тропот, Сърцетупът и усмивката широка?

Какво ме отвлече от радостният пост към пустош от страдание и омраза?
Какво ме отне, от ръцете на щастието и занесе право пред портите на нещастието.

Какво изтръгна сърцето ми и го взе от мен?
Аз самия съм коравият кървав касапин, който сърцето си взе, и сам го наряза и накълца.
Аз самият съм злодей и Ангел, Еднакво чудотворен и зловещ.
Аз самият се лиших от собствената си душа. Сам я извадих и пред леденото си лице я разрязах и собствената ми кръв опръска лицето ми, но нито мигнах нито трепнах. А се видях в огледалото как пищя от ужас и скръб. А зад себе си видях духът си да гледа без дума да обели. В ръцете ми туптящо сърце.
От страни 2 фигури приличащи на мен стоят и ме сочат. Погледнах надолу отново вместо 1 сърце видях целият си труп в гърч. Сенките се разиграха и аз касапинът, Аз трупът, Аз левият и десният дух, Наблюдателят и фигура неизвестна паднах на земята в душевна язва, която пак започва със всичките кошмари, всичките ужаси и драми.
Целият Траур, Цялата мъка, страдание, ужас, страх и сълзи се изигра пред мен отново. Касапинът пак се яви пред мен, със насълзени очи го зърнах, мразовит убиец, безмилостен, самият аз.
Видях жертвата в отвратителните писъци и вопли, отчаянието, страхът и сълзите, самият себе си.
Видях сенките свидетели на това зрелище безбожно, самият Аз и Аз.
Целият ужас се играе пред мен, като театър на фантомските сенки, постановката се играе пред мен за десет и първи път. макар да съм го виждал многократно буди същият животински ужас и страх, както първият път.
Сенките на весели мъже и жени отново пламват из стаята, всякакви хора, перверзни особи танцуват около трупът ми, А касапинът целият в кръв нито мръдва нито трепва, Сенките свидетели все още гледат а хората танцуват...


...Моментът на отдих и спокойствие, не идва...

Изведнъж касапинът. Както седи със кървав нож в ръка заобиколен от весели мъже и жени, 2 сенки свидетели и един труп копие на самият него, изпада в дупка и се таркаля по една пътека достигайки един тунел.
Огромни Катакомби пълни със пясък, тела и тежката миризма на задушлив въздух напоен със миризма на вино и цигари.
Ксапинът АЗ убиецът на самият себе си.
Както се опитва да избяга и да стигне края на тунелът бива грабнат от десетки, стотици ръце на малки деца момчета сираци, които гневно и люто искат той да плати за убисйтвото на самият себе си. За цялата си лудост той, става жертва на страхът и сълзите на сирачетата и собсвеният него, Собствените нас, самият аз и аз, той и те, сенки непокорни стоят и жадно гледат с интерес леденият касапин, който губи скорост и почва да залита, всичките тези ръце които са по него го дърпат към земята искайки кървава отплата за нечия душа, нашата душа, моята душа, тяхната душа.
Мърляви лица със кървясали очи, кокалести ръце в мъртво син цвят и изпъкнали вени крещят и грубо се ловят за краката му с грозни викове за смърт! Искаме смъртта на касапинът! искаме неговата, нашата, моята смърт! Ние, Той, Аз не заслужаваме да видим отново щастие.
В този момент касапинът, вече паднал на земята със огромна сила се освобождава и с кървавият си нож прерязва всичките сираци, които се опитват да го омъртвят крещейки:
"В името на революцията" междувременно съзира, че дори и те са подобие на неговият, нашият, моят образ.
Виждайки тази глетка той пада на колене и със горчиви сълзи моли за милост сенките които наблюдаваха цялата мерзост и пошлост същите тези които бяха свидетели на тази лудост изаднаха в еуфоричен смях.
Касапинът внезапно се пречивства от емоция и чувство...настъпва студенина, сърцето му спира, тъмните катакомби със собствените му трупове изчезват и се явява градски пейзаш, минаващи хора, коли, тунел действително....подлезът на НДК.


Ужасът отмина, за сега.
Страхът и Сълзите се изпариха и изечзнаха, за сега.
Фантомът почива, за сега, но не и за винаги.

В следващият момент, всички хора, коли изчезват, пустош възцарява, свиреп вятър започва да духа, и фантомът-касапин-аз-самият съзира, как отново окаяните мърляви, дрипави сираци негови подобия тръгват след него.
Преди да се достигнат близост той бяга по стълбите нагоре и успешно изчезва измежду сенките с думите:
"Нима фантомът не знае що е страх и сълзи?
Нима Касапинът е невинен?."

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Редактирано от Aнтoн Фaнтoмът на 04.12.05 02:59.