желаещи?не!
продължавам, ни ма колете и нима псувайте

туй-от предишния

"
В мрачните сенки на уличните лампи силуетът на Микелито тръгна след жената, с която бе разговарял преди малко. Тя, разбира се, изобщо не подозираше за това. Крачеше бързо и неспокойно. Напрежението й се просмукваше в цялата атмосфера и я преследваше в радиус от няколко метра. Защо точно тя трябваше да разгласи за смъртта му? С какво беше заслужила това? Един обикновен човек на фона на толкова много Безсмъртни. Но дори и тя усещаше, че не бе чак толкова обикновена, колкото й се искаше. Малцина знаеха за съществуването на вампирите, а може би никой друг освен нея нямаше честта да познава децата на нощта толкова отблизо. И макар да не го усещаше все още, много скоро тя щеше да стане една от тях. Пророчеството се сбъдваше, бавно но сигурно - ето, той бе умрял и сега някой друг трябваше да заеме мястото му. Всичко се нареждаше точно по плана, когато....
Тъмна сянка бързо пробяга по тротоара. Чу се изстрел. Микелито лежеше на мократа земя и тежките дъждовни капки се просмукваха в тялото му от дълбоката рана на челото му. Кръвта се стичаше бавно, на струйки по асфалта и потичаше в канавките заедно с дъждовната вода. Абсолютно непредвидено бе отстранен един от главните участници в плана. Сега всичко остана в ръцете на смъртната жена..."

туй-мойто

....Зората скоро трябваше да настъпи а по влажните улици един труп помръдна, помръдна би било силно казано, при положение че локвата кръв около него беше станала толкова голяма че една ли би могло да се забалежи някакво движение.Трупът отново се раздвижи, този път достатъчно видимо дори и да беше затънал в кал. Микелито очевидно беше пощаден от прилично голямата рана която допреди няколко часа бе точно на челото, на мястото където сега нямаше нищо друго освен гладка, опъната като маска кожа(дори прекалено опъната). Въпреки усилията си, той не можеше да се надигне, а усещаше че скоро ще се съмне....най-малкото което трябваше да направи е да намери някое достатъчно дълбоко мазе или нещо през чийто отвор да не проникне светлината. Но беше слаб, а слабостта породи в главата му странни мисли "Не ми ли е омръзнало! Това! Този....този живот! Та това живот ли е! Защо не се откажа, защо просто не остана тук, броени часове, може би вече минути ми остават!"
Тогава обаче се досети, досети се за годините на абсолютна безчувственост към всичко, той беше забравил болката, а знаеше, знаеше че е мъчение да убиеш вампир по какъвто и да било начин(мъчение и към убиващия и към убивания). Обзе го ново чувство....страх, да това също не го беше чувствал от доста време, страх от онова което щеше да стане. Тогава както когато смяташ че всичко е изгубено и си готов да посрещнеш всичко лъч на надежда се появява, в случая беше някакво куче което очевидно не знаеше че пред него не седи труп чийто кости може да разкъса и да се наяде доволно за близките дни, в които ще го пъдят когато скимти жално пред някоя месарница, не това съвсем не беше труп, а вампир, при това вампир, който е видял оскъдната си вечеря. Нещо в Микелито се събуди и с всичките си останали сили той се изправи и впи зъби в кучето. Не беше от най-приятните му жертви, но в случая беше изход за него от светлото бъдеще.

Кучето падна в локвата кръв, а от там се изправи един мъртвец.

Микелито се огледа, вече виждаше добре, отново беше възвърнал сетивата си и погледна към небето:"Нямам време" помисли си той. "Ох, проклети да са, шапката и сакото бяха хубави!"
След едно последно сбогом с прекрасния си подгизнал от кръв цилиндър той разби една от вратите на изоставена къща, разтърси се измежду боклуците за по-голям съндък, който да го побере или за тайна врата която да го отведе към склад за сирене и колбаси напълно недостъпен за слънчева светлина. За негово огромно разочарование склад нямаше, но поне намери няколко прилични сандъци , където ако се свиеше доста неудобно би могъл да се побере, въпреки странното чувство че още е слаб, все пак се сви вътре и зачака, а от утре вечер щеше да мисли.....сега нямаше сили.........

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите