|
енд соу май чилдрен доколкото успях да прочета в общото ни стори сме стигнали до тоз момент който ще прочетете по-надолу... Ако всъщност сме стигнали по-далеч то моля пейстнете онова, което моята безобразно любезна и добронамерена личност е изпуснала в старанието си да опрости нещата..(просто много мнения несвързани с разказчето станаха в неговата тема и е трудно да се намери предполагаемото поредно продължение).
Предупреждавам - излишен флуд (макар и всички да го обичаме много), с оглед на целесъобразността на начинанието ни, сладки мои всякакви мили роднини, ще се трие .
"Беше тихо и спокойно, дори прекалено тихо и спокойно. Бурята беше отминала, но все още имаше мъгла, която някак подтискаше и караше да се чувстваш сам.
Небето...небето беше черно, по-черно от колкото би трябвало да бъде и нито един лъч от луната не се просмукваше през (купесто дъждовните)облаците и мъглата...
"Микелито стоеше и пушеше пурата, която преди броени минути бе напоил обилно с бренди...но само в единия край.Цилиндърът на шапакта му отразяваше жалките размити светлини на уличните фенери, които отчаяно и разбира се безуспешно се суетяха премигвайки да преборят мрака, възлегнал се охолно върху цялото протежение на таз самотна, есенна стара улица.Тротоарите бяха мокри,ала той стоеше до един от фенрите и с плавни движения си дръпваше, полузамислен (ако може да се говори за такова състояние на ума в тез тежки вечерни часове),полуотегчен от спокойствието на тази начеваща живота си едва нощ и сух,напълно сух ...... Сякаш бе токущо излязъл от някоя от къщите след края на бурята, а не е стоял през цялото време там......до фенера.....”
+
“Обстановката беше спокойна, летаргична всякаш времето спира. Дъждовните Капки изглеждаха всякаш плавно и тромаво се спускат към земята Пепелта от пурата се ронеше като плът от кости, но леките милувки на вятъра я отнасяха в халотични движения..."
"Микелито опъна запоследно догарящата пура и с тежка въздишка погледна към старата къща отсреща.През гъстия дим видя почти недоловим силует на жена зад завесите на един от долните прозорци.Изведнъж разсеяният му поглед живна и той с плавно движение загаси пурата в стълба като неиспускаше от поглед прозореца.На лицето му за миг проблесна лукава усмивка като светкавица в спокойната дъждовна нощ и угасна заедно с димящата пура.Силуетът прекоси стаята и малкото светлина която нахално се прокрадваше в тежкия мрак угасна.Но очите на Микелито всеоще мърдаха живо,сякаш стриктно следяха нещо през стените.Меланхоличното ромолене на намаляващия дъжд падаше като приятна магия,бидейки толкова ситен че не оставше влага след себе си...Съвсем тихо скърцане разруши спокойствието на тишината-от вратата излезе жена,облечена в скъпа,но измачкана рокля.След хлопването зад нея тя остана неподвижна за няколко секунди и после с неуверени стъпки тръгна към мъжа.Навлизайки в обсега на нищожната улична светлина се видя от изображението и,че беще нервна.....Микелито през цялото време оставаше неподвижен и за миг даже не я изпускаше от поглед. Лицето и беше Бледо като спяща луна,усните и сочни и червени стояха отворени а през тях се процеждаше дъха й,разтваряйки се в блещукащите капки.Езерно сините й очи бяха заковани право в неговите.Стараеше се да изглежда по уверена и непоколебима като взимаше все по големи крачки,ала не беше достатъчно.В ръцете си стискаше здраво...ПИСМО
Тя спря пред Микелито.
Присви леко очи и стисна устни. В мрака наподобяваше пантера, готова да скочи върху набелязаната жертва. Микелито я изпревари като хвана ръката й и я вдигна към устните си:
-Милейди, позволете...
Тя едва не подскочи от мястото си, когато вместо обичайната целувка Микелито й отне писмото. Тя не успя да помръдне, когато той отвори вече разпечатания плик и извади жълтия лист. Вдигна го малко по-нависоко, на светлината на уличния фенер.
По-улицата се разнесе гръмкия му смях.
-Той е мъртъв. Значи все пак спечелих залога?
Гняв смени изражението на недоумение на лицето на младата жена.
-Не мога да повярвам, готов сте на всичко, за да си угодите! Не си и мислете, че ще постигнете целта си! Преследвайте ме, ако желаете до края на света...
Микелито се изсмя отново. Голям черен котарак мина през оградата на близката къща и прекоси бързо улицата. Пак закапа дъжд...
Тя взе обратно писмото и с още по-ускорени крачки се отправи натам, но където беше тръгнала.
Микелито, все още с лукава усмивка на лицето си я изпрати с поглед, след което едва чуто, сякаш не можеше да повярва на прочетеното, повтори:
-Той е мъртъв!
После отново се исмя и продължи по улицата, взирайки се в котаракът, опитващ се да избяга от дъжда..."
Ваш Малтретиращ Мародер Мародериус Мародературский
най-злия тиранин, вампирясвал под лунните лъчи
Редактирано от Solemn Dirge на 02.07.05 22:26.
|
Клубното ни Сторииии ;-)
(славний*V*)
