Карл се размърда, ръцете му се вкопчиха в раменете на Микелито и той бързо загуби цялото равновесие, което се състоеше в сблъсъци ту с едната, ту с другата стена. Опита се да задържи върху себе си вампира, но беше повече от невъзможно. Самия факт, че Карл тежеше доста, доста повече от самия Микелито, както предположи, го обезсърчаваше достатъчно. Проклетите римляни, но всъщност те едва ли са били толкова високи, възможно е Карл да е селянче, родило се в някоя от провинциите, но поради странни обстоятелства късметът да му се е усмихнал, сигурно беше възможно, мислеше си той.
-О, стига толкова!-измърмори Микелито.-Карл...
Той отново се размърда, започна да идва в съзнание и да говори безмислици. Микелито не издържа и се срина, а после усети, че е любезно притиснат от все още зашеметения Карл. Опита се да го прмести, но без успех.
-Карл!-изкрещя Микелито.-Събуди се, по дяволите.
-Какво правиш?-чу се дрезгав отговор.
-Разкарай се от мен!
-Спокойно, крещиш в ухото ми-отбеляза Карл и се изправи бавно.-Колко време е минало?
-Не много, най-много няколко часа-каза бавно Микелито като си поемаше дъх преди всяка дума.-Знаеш ли колко тежиш?
Карл го изгледа презрително, нямаше желание да слуша поредната дълга, безсмислена реч, която щеше да избълва устата му за отрицателно време.
-Атер каза да тръгнем....
-Не ме интересува какво е казал той. В момента е възпрепястван и смятам да отидем и да отървем поне един от четиримата жив-изръмжа кисело Карл.
-Четирима-повтори недоумяващо Микелито.- А ти как..
-Да, акадският вампир има най-голям шанс да отцелее-каза саркастично Карл и се изсмя.
-Какво си намислил този път?-попита с тих, разсеян глас Микелито.

-Атер няма да успее, нали?Това е онзи вампир-Жулиен говореше без да спира, усещайки че не му стига въздух прекъсваше по средата на думата, после пак продължаваше- онзи който видяхме и кой...
Спря да говори и погледна Адриан, той сякаш не го слушаше, макар да гледаше към него, погледът му беше далеч отвъд тези стени.
-Адриан?-прошепна момчето и стисна ръката му.
-Слушах те-отвърна му той и се усмихна.
-Не, не ме слушаше.
Няколко дребни камъчета се отрониха от тавана и паднаха върху главата му, Жулиен се сепна, скочи на крака и се загледа във вратата, или поне това, което беше останало от нея -пантите заедно с няколко прогнили дъски все още се крепяха несигурно, готови да паднат всеки момент.
-Решил си да ме браниш от някой зъл хилядолетен вампир ли, малки мой?-каза Адриан и се засмя.
-Аз...-момчето започна да говори, после погледна вампира, направи гримаса и млъкна с каменно изражение на лицето.
-О, Жулиен-започна Адриан, все още усмихнат, със спокоен глас-кога успя да порастнеш? И от кога започна да ми се сърдиш?
-От както ми се размина да заприличам на въгленчетата, останали от загасения огън, почернели и готови да се разпаднат в ръцете ти –момчето млъкна и погледна Адриан, въздъхна и продължи - от както строших главата на Дъглас, а после го оставих в долнопробна страноприемница, обявявайки го за въплъщение на злото, от както по устата на коня, с който се връщах, не изби пяна, а аз се опитах да мина през Атер и Карл, усещайки как мускулите на животното няма да издържат на напрежението, макар и да не бях яздил дълго.
Жулиен млъкна, погледна отново вампира и без да дочака отговор или поглед, изпълнен със съжаление, се метна на врата му.
-Чуваш ли?-прошепна бавно в ухото му.
-Да, малки мой, Атер е решил, че физическата сила не му е достатъчна и е подхванал някое заклинанийце.
-Не, не това. Чуваш ли друго?
Адриан го погледна несигурно, после се усмихна и отговори:
-Общуването с Карл и Атер със сигурност е било непосилна задача за млад вампир като теб, но..
Зениците на Жулиен се разшириха, очите му потъмняха, единствено малки златисти пламъчета се прокрадваха и изчезваха като пламък на гаснеща свещ. Думите на Атер все още ехтяха във всички коридори.
Адриан усети че нещо го е повалило на земята, но не беше Жулиен, защото той го последва и падна до него. Същата тази сила задвижи тялото му за да отблъсне на време гредата, която падаше от тавана. Чувството на абсолютно безсилие му беше вече известно, но сега не се чувстваше така. Да, някой го контролираше докато отблъсне гредата.
И този някой беше Жулиен.
Момчето погледна уплашено Адриан. Не разбра какво беше направил, но съзнаваше че не го прави за пръв път. Зениците му се свиха, а ръцете му започнаха да треперят.
-Осъзнаваш ли какво направи?-попита сериозно Адриан.
-Да-последна глухият отговор.
-Можеш ли да контролираш това...тази сила?
Жулиен се намръщи, но после по лицето му се изписа страх:
-Според теб мога ли?
Вампирът остана мълчаливо загледан в момчето, а после промълви:
-Не трябва никой да разбере, най-малко Атер. Не осъзнаваш какво направи току-що.-Адриан се усмихна тъжно.-Искам да се опиташ да се контролираш.
-Да-отговори тихо и заби поглед в пода.
-О, не малки мой, не ме разбирай погрешно. Не си направил нищо лошо-Адриан отново млъкна, но после добави иронично-освен че накара хилядолетен вампир да действа против волята си. Предполагам, си изпробвал същото и върху коня. Атер знае ли?
-Предполагам.
-Постарай се да не му напомняш.
Жулиен се опита да каже нещо, но Адриан го прекъсна:
-Замълчи, Жулиен. Някой идва.

Атер се подпря немощно на стената и изгледа с любопитство вампирите. На главата му имаше огромна рана, която кървеше, или поне трябваше да има рана. Той регенерираше прекалено бързо и единственото което оставаше бяха малките белези и пролятата кръв по дрехите и тялото му. Отправи премерена усмивка към Жулиен и Адриан, но бързо се намръщи и напипа нещо остро в гърдите си. Промърмори ядосано и изкара от гърба си прилично дълъг кинжал.
-Няма да откажа малко помощ. Ще съм ви благодарен ако стигна до онази плоскост - посочи едно от леглата - и заспя докато успея да въстановя силите си. Адриане, ще се радвам ако успееш да се възползваш от невероятната възможност да ме лишиш от правото ми да гледам театъра, който направих, като ме ликвидираш, възползвайки се от кинжала, който преди малко измъкнах от себе си, но ако имаш лошия късмет да оживея нито малоумния Тирсенос, нито Карл ще те спасят.
-Аз си мислех за отрова-изсмя се Адриан.
-Глупак.
Адриан се приближи и помогна на древния да седне на леглото.
-Колко мило-отбеляза злобно вампирът.
-Между другото Карл не ме е послушал и се връща-Атер си пое дъх, погледна Адриан и се замисли, сякаш търсеше думите, които щеше да каже в него.-За какво говорех? А, да. Надявам се ще се държите като разсъдливи същества и няма да се сбиете....-древния отново спря.-О, Карл, тъкмо давах опътвания за максимално изстискване на древен, докато е още слаб, на Адриан.
Карл направи гримаса и промърмори:
-Не се надявах на такава приятна картинка. Всички сте-той се засмя и продължи-здрави.
-Чудесно, Карл, не ми е нужна иронията ти в момента-изсъска древния, после се обърна и заговори бавно и спокойно.-Надявам се всички добре осъзнавате, че около мен е достатъчно безопасно, за да не се екипирате за смъртоносна битка, така че прав ви път. Дори и да ви няма като се събудя ще ви намеря.
Древния погледна изучаващо Жулиен, усмихна се и затвори очи.

I want my zoo!