-Мога ли да ви помогна, сеньор?-попита един гърбав, очевидно пиян човек, който вероятно държеше страноприемницата.-Сеньор?
Адриан оглеждаше цялата страноприемница, странно усещане го беше обзело и не чуваше нищо друго освен..."Близо Адриане, близо"....
-Сеньор? Господине?-гърбавото джудже понечи да растърси вампирът.
Той се обърна и погледна към пияното човече, после отново обходи с поглед цялата страноприемница. През главата му минаваха толкова негови мисли, колкото и чужди, въртяха се, блъскаха се и пак отиваха на мястото си. За първи път от много време се чувстваше разиграван и знаеше че не може да направи нищо. Усещаше някакво докосване по ръката си, но точно в момента трябваше да разграничи своето от чуждото в собствената си глава.
"Спри веднага! Остави ме! Довечера, Карл, довечера, не сега!"
"Не!"
-Сеньор! Добре ли сте?
"Карл!"
"Чакам те, Адриан"
Смехът отекна в ушите му сякаш беше до него,точно както когата преди векове направеше нещо глупаво, Карл го поглеждаше строго, след това просто почваше да се смее подигравателно. Как мразеше понякога този смях, колко пъти му се е искало да убие за да не го чува.
-Сеньор! Викнете някакъв лекар, дявол да го вземе! Човекът съвсем посиня!-гърбушкото гледаше втренчено към Адриан който се олюляваше леко.
-Искам стая, северно изложение.-прошепна вампирът.
-Господине добре ли се?
-Стая? Имате ли свободна стая?
-Горе вдясно, третата....
-Благодаря.-отсече Адриан.
-А, Сеньо, да повикам...
-Не.

Отвори ниската, скърцаща, наместа счупена врата и влезе в малката стаичка. Знаеше, че няма да намери Карл причакващ го зад вратата или седяш на нестабилното кресло до прозореца и все пак огледа внимателно цялото помещение-нищо. Няколко увехнали цветя, здраво легло, износени мебели-по-скоро само едно кресло, но вероятно това бяха по-скъпите стаи, защото беше сигурен, че в останалите такъв лукс би бил прекален.
Не се интересуваше особено от факта че слънцето вече почти беше изгряло и нямаше никакво желание да търси тъмно място, където да легне без да бъде обезпокояван от неприятните бодежи, които предизвикваха лъчите по кожата му.Реши че въпреки всичко креслото би било по-удобно от леглото, затова отпусна ръцете и краката си, облегна главата и затвори очи. Сънят го споходи бързо.
Вероятно беше проспал целия ден, когато го събуди леко чукане по вратата. Предположи че това може да е някой от чистачките или прислугата, а в този момент нямаше да откаже свежата кръв на някое мило девойче, затова не се поколеба:
-Влез.
Силуета на вратата със сигурност не беше женски, а още по-малко момически. Черната коса, леко развяваща се при всяка крачка все по-близо и по-близо, блясъкът в очите, ироничната усмивка....
-Изненадан си. Колко чудно! Нима беше решил че просто ще се скрия зад пердето или зад вратата и да те издебна в гръб? О, Адриан...
-Карл...Господи!-Адриан ахна, промяната в Карл беше очевидна и реши да не го споменава, но тази дума сама се отрони от устата му.
-Господ? Не знам, Андрю. Благодаря все пак че не каза "Променил си се" или "Остарял си"
Отново този смях, този прекрасен и зловещ едновременно смях.
-Мислеше че ще те оставя да стигнеш първи до мен? Винаги съм се старал да бъда на крачка пред теб, да изпреварвам събитията.
-Не си успял и затова сега ти трябвам аз!-Адриан вече напълно се бе разсънил и беше готов да се добере до всякаква информация.
-Точно така, крадецо на мисли. Трябваш ми.-Карл се усмихма.
-Защо да ти вярвам, защо да ти съдействам?
-О, хайде стига. По-добре от мен знаеш защо!
-Ами ако вече съм се отказал, ако свитъците и пророчеството повече не ме интересуват?-беше повече от сигурен че този отговор е направо нелеп и все пак търсеше нещо, нещо което да му даде отговор на милионите въпроси които се бяха появили.
Карл го погледна после сведе очи, направи няколко кръга в стаята и седна на креслото зад вампирът. Извади от джоба си пура, огледа я, усмихна се на себе и я метна през прозореца.
-Можеше да не я хвърляш-вметна Адриан за да прикъсне това кратко мълчание.
-Скоро ще разбереш че това е без значение...Интересуваш се скъпи, повече от колково трябва, по-голямата част от пророчеството е в ръцете ми, другата част е в теб. Поне един от нас трябва да знае цялото, сигурен съм че ти няма да дадеш твоята част без последствия и все пак се надявах че вековете са смекчили ужасния ти нрав. Древните се будят, Андрю. Трябва да намеря Инус и да говоря с него, ще може да ги удържи още малко.
-Онзи шумерски боклук? Защо и двамата да не знаем пророчеството, не знам Карл, има нещо което ти не би трябвало да знаеш! Бях почти сигурен че вече си се добрал до някой, който да ти каже какво е написанало на онова, което искаш от мен!
-Онзи шумерски боклук не веднъж ни е спасявал от пробуждането на онези спящи животни! Дори и да е изключително подъл, не може да се отрече че е повече от полезен.
Адриан се зарадва че Карл не е обърнал внимание на думите му и продължи:
-Ако можех....
-Но не можеш да го убиеш, нали? Какво не трябва да знам, каква е тази ужасна тайна, която не желаеш да ми кажеш?
-Не ме иронизирай. Може просто да съм разбрал грешно някоя част. Не може ли да отложим за по-късно? Как е Микелито?-Адриан се усмихна.
-Ще е безсмислено да питам защо се опита да го убиеш нали? Добре е, по-добре от когато го намерих подгизнал в собствената си кръв на някаква уличка.
-Не драматизираш ли малко?
-Само малко.

не мога да си намеря сигнатура!!!!