Болка раздира душата
и сълзи се стичат по бузите,
разочарование гори отвътре
разпалва гнева
и писък прорязва тишината....


Бе студена декемврийска вечер. Мъглите се разстилаха по улиците, оплитаха се в клоните на дърветата и се просмукваха през счупените прозорци навътре в къщите. Тъмнината обгръщаше всичко в студената си прегръдка и стискаше сякаш по-силно и от мъглата. Уличните лампи примигваха смутено и се бореха срещу нея, но бялата пелена на мъглата ги обгръщаше и им пречеше да осветяват наоколо. Същото се случваше и с луната. Макар че бе пълнолуние, тя се виждаше само като размазано петно някъде далеч сред безкрая. Звезди нямаше и това допълнително смрачаваше атмосферата. Сенките се плъзгаха бавно по тесните неосветени улички и пълзяха нагоре по олющената мазилка на старите порутени постройки. Дърветата се поклащаха от вятъра, който свиреше зловещо в клоните им. Бе студено, много студено....

...сърцето крещи от болката на раздялата
разумът отказва да приеме лъжата,
нима всичко е било само една илюзия?
Къде ни водят стъпките, които следваме?
Къде води пътят, по който вървим?
Никой не знае бъдещето, никой не знае края...
Тъмен като сянка на стената,
неясен като светлина в мъглата....

В тъмно ъгълче в една отдавна изоставена къща се бе сгушила жена. Бе седнала на пода с колене притиснати към гърдите си и плачеше. Горещи сълзи се стичаха по ледените й бузи. Бе бледа като мъртвец, а на места кожата й бе посиняла от студа. Носеше само тънка сива нощница, прокъсана на много места, стара дрипа, която не можеше да я предпази от нищо, а стените на къщата бяха наполовина срутени... Може би нямаше да оцелее до сутринта. Ако можеше да заспи, нямаше да се събуди повече, тялото й щеше да замръзне и душата й да отлети към вечния покой... Тя имаше къща в града, далеч оттук, където сигурно бе топло и имаше богата трапеза за вечеря. Мисълта за дома обаче беше далеч от нея. Сега не я интересуваха никакви удобства и забавления, никакви материални блага. Бе дошла тук, за да избяга, да забрави. Но не бе успяла. Болката и разочарованието я преследваха, където и да отидеше. Задушаваше се от сълзите и от буцата от страдания заседнала в гърдите й. Страхът и споменът за предателството я измъчваха. Чувстваше като се затворена в клетка около която царят спокойствието и сигурността. Душата й се опитваше да изкърти решетките, но безполезно. Крещеше, но нямаше кой да чуе. Глас в пустиня, но не просто пустинята на самотата, това бе пустинята на злото, същинският ад за душата... И тя никога повече нямаше да изпита радост, имаше нужда от подкрепа и закрила, но нямаше откъде да ги получи. Целият свят се бе сгромолясал върху плещите й и тя не можа да издържи. Оказа се обаче, че и бягството не може да я спаси. Спасение нямаше и нямаше да има.
Светкавица раздра небето. Гръмотевица отекна с топовен гръм. Тя се стресна и за миг забрави мъката си. Погледна озареното от светлината пространство и.... там нямаше никой. Изведнъж я изпълни усещането за чуждо присъствие. Тя просто знаеше, че не е сама. Чувството на безпокойство я заля и наново стисна гърдите й в конвулсия от страх. Бе сама и на километри оттук нямаше никой... Но ако все пак не бе сама?...
Нова светкавица. Нов прилив на светлина. В момента, в който изтрещя гръмотевицата, само на няколко крачки от себе си, тя го видя... Висок черен силует с непознато божествено излъчване. Душата й се разбунтува. Чувстваше едновременно сигурност и страх. Усещаше се слаба и безпомощна, а у непознатия долавяше сила и могъщество. Но дали той беше на нейна страна?... Той вече не се виждаше. Тя се обърка съвсем и започна трескаво да се взира в сенките наоколо. Не можеше да различи нищо. И тогава нещо стисна гърлото й и я вдигна нагоре. Тя изкрещя инстинктивно. Знаеше че няма кой да я чуе, но въпреки това го направи. Писъкът й бе заглушен от поредната гръмотевица. Внезапно осъзна, че мъглата се е разнесла и студът е станал още по-хапещ. Само високо горе бе останала гъста пелена от сиви дъждовни облаци. Луната се освободи за миг от булото си и огря лицето на нападателя й... Той бе отметнал качулката си и сега се разкриваше зловещата му усмивка. Два дълги бели зъба.... Мислите й бяха прекъснати заедно със зрителните и възприятия. Усети две пробождания на измръзналата си шия и почувства как горещата кръв започна да прелива почти изгасналия й животец към непознатия. Искаше й се да се съпротивлява, да крещи, да рита, да избяга. Внезапно волята за живот в нея се бе пробудила. Твърде късно. И капка сила не бе останала във вените когато предпоследната капка кръв си отиваше. Вампирът отново нахлупи качулката си и изчезна в сенките. Тялото на поредната му жертва лежеше на студения под напълно безжизнено. Ръцете й бяха отпуснати, но с разперени пърсти, сякаш вкопчени в нещо, а очите й опулени в предсмъртен ужас. Светкавица. Гръмотевица. Заваля дъжд. Студени тежки капки нагъсто се спускаха към земята и миеха древните плесенясали камъни на сградите. За кратко всичко бе подгизнало, но пороят като че ли нарочно заобикаляше тялото на мъртвата. Дори и природата отбягваше някои неща...

...а когато животът напусне тялото,
болката остава в душата
и тя се връща при живите
да търси изцеление от мъките си,
но скоро разбира че единственото,
което желае е отмъщението...

И един сребрист силует с раздърпана нощница напусна досегашното си обиталище и се насочи по пътя си...към града.

Rebirth by the darkness, much powerful than ever…

Beyond life and death, above the heaven & below the hell, there was...ME