Зимата идваше. Студът бе сковал земята. Първият сняг за тази година все още не бе дошъл, но съдейки по облаците в небето, май точно това следваше. Тъмносивата маса тежеше над земята обвита в бял прозрачен воал. Сякаш облаците бяха обгърнати от самите себе си и се душаха един друг вкопчени в смъртоносна хватка. Мъглата се стелеше по земята от дни, оставяйки впечатлението, че завинаги ще си остане там само и само да не позволи на приземните създания да виждат къде ходят. Листата на дърветата отдавна бяха опадали и само от време на време се мярваше по някое необикновено издържливо кафеникаво листо, подхванато най-после от вятъра. Земята едно време бе постлана с разноцветен килим от есенни листа, но сега и най-малкият намек за някаква багра бе избягал надалеч. Всичко тънеше в сивота. Мракът и тишината бяха станали постоянни величини за тази част на гората. Отдавна вече не можеше да се познае дали е ден или нощ. Може би заради свъсеното облачно небе, или пък заради сплетените корони на вековните дървета. Въпреки настъпването на зимата, долу бе задушно и някак не чак толкова студено. Само редките повеи на ледения вятър прокарваха свеж въздух насам. Сигурно затова беше толкова пусто и никоя жива твар не се задържаше дълго тук. (Ако поостанеше, скоро откриваше, че няма сили да потърси по-добро място да потъне във вечен покой...но като че ли просто нямаше друг избор и това обясняваше прашните скелети, които се срещаха тук-таме из шумата и сред корените на дърветата.) Освен обичайните условия за една гора, тук имаше и нещо друго. Някаква мистериозна загадъчност бе пропила това място до сърцевината на дърветата. Усещане за нещо древно и непознато се криеха във всяко едно клонче, във всяко едно сухо листо, било то високо горе, или пък долу притиснато от натежалия въздух. Както казахме, живи твари рядко се задържаха тук, но това с нищо не пречеше да е препълнено с всевъзможни сенки и гласове, които нямаше кой да чуе. Духове, би казал човек станал свидетел на деянията на някое от тези същества, и може би нямаше да е много далеч от истината. Просто никой никога нямаше да....
Пукот на клони проряза тишината като с нож. Като че ли нещо тежко падаше отгоре, минавайки през всички възможни стари сухи и не чак толкова сухи дънери, изпотрошавайки короните им... Накрая тупна меко върху дебелия слой прах и листа. Последва охкане, след което настъпи гробна тишина. Явно субектът бе изпаднал в безсъзнание...Но докога?
Тъмни сенки се запрокрадваха сред дърветата около произшествието. Чуваше се шепот. Сякаш клоните се потъркваха доволно един в друг. Постепенно кръгът около нашественика започна да се стеснява. Сводът към небето, който бе пробил с падането си, бавно се затвори с шум на преплитащи се клони, претърпяващи по-бърз от нормалното растеж....
Часове по-късно човекът дойде в съзнание. Понечи да се изправи, но откри, че крайниците му са омотани здраво от всевъзможни увивни растения, а едно дърво бе поставило разчлененията на кореновата си система точно върху него...Последва писък, който се разнесе надалеч. На километри оттам една птичка се стресна в съня си и отлетя, за да си намери по-сигурно местенце за дрямка.
Много след това, в самото сърце на гората, костите на единствения човек стъпил някога там продължаваха да се белеят заплашително сякаш един ден човешкият род щеше да отиде там и да си отмъсти. А гласовете продължаваха да шепнат абсолютно невъзмутимо на непознатия си език и сенките продължаваха да бъдат все така тъмни и незабележими, търсейки поредната си жертва в пущинака. Все едно нищо не се бе променило, все едно той не бе съществувал....

Beyond life and death, above the heaven & below the hell, there was...ME