Огледа се в тъмнината. Беше влажно и студено. Побиха го тръпки, които прераснаха в конвулсия на стомаха му, който се преобърна от нарастващото чувство на страх. Предчувстваше нещо ужасно. Усещането се разля като експлозия по цялото му тяло и тогава се появи той. Беше огромен, заемаше почти цялата зала, могъщите му плещи сякаш подпираха тавана на пещерата. Острите му зъби се белееха страшно, насочени сякаш като остри мечове тъкмо към него. Страхът прерасна в ужас, който го вцепени напълно. Не можеше да помръдне и крачка. Мозъкът му също бе замръзнал на едно място и отказваше да приеме идеята за близката смърт. Драконът го погледна с дълбоките си черни очи, както хищник премерва плячката си с поглед преди да се нахвърли върху нея. Но той не го направи, виждаше че жертвата е напълно безпомощна и няма нужда от такива мерки. Тук главна роля щеше да играе страхът, вцепеняващият ужас, който сковаваше всички негови предишни жертви, а очевидно и сегашната. Чудовището тръгна бавно, но устремено към него. Люспите му проблясваха със странен червен пламък при всяко негово движение, ноктите му издаваха тъпи драскащи звуци, отърквайки се в...костите на пода. Подът бе препълнен със скелети! Той чак сега ги забеляза и като че ли това откритие уби и последната му надежда за спасение. Никой досега не бе излязъл жив оттук. Нима точно той щеше да го направи? Той, обикновен дърводелец, който...дори си беше оставил брадвата у дома. Нямаше надежда, но и страхът вече го нямаше. Бе изпаднал в състояние на транс и безчувственост, в което нищо не го интересуваше. Знаеше какво ще последва, но все още отказваше да го възприеме напълно. През тези дълги секунди на размисъл и промяна в състоянието на човека, драконът се приближаваще все повече и повече. Вече бе на крачка от него, физиономията му придоби злобно изражение на задоволство от поредната победа. Но той се лъжеше. Този път победителят щеше да е друг. Стоейки неподвижно в мрака имаше още една фигура. Висока и слаба, прилично на човешка, но все пак много по-съвършена. Когато драконът раззина паст, за да погълне закуската си, вампирът усети, че моментът е дошъл. Изскочи срещу него, грабна човека за ръката и впи дългите си нокти в дланта му. Драконът нямаше време да осъзнае какво става. В момента в който сключи челюстите си, той усети че всъщност не е погълнал нищо. Озърна се за плячката си. Наоколо нямаше никой. Разярен драконът започна да тича към изхода като бълваше пламъци пред себе си, но това всъщност му пречеше още повече да установи дали има някой пред него.
Далеч отпред вампирът тичаше с всички сили, по-бърз от вятъра. Носеше се леко напред, все едно лети, а човекът зад него бе впил ужасен поглед в спасителя си, чиято ръка все още стискаше здраво китката му. Той се чудеше що за спасение е това. Бе се отървал от дракона, за да отиде...но накъде всъщност? Той дори не знаеше какво бе това същество, което го бе изкопчило от драконовата захапка. Единственото, което знаеше бе, че не е човек.
Мислите му бяха прекъснати от страховития рев на дракона, който точно тогава бе осъзнал, че за първи път храната му успява да се измъкне. Само секунда по-късно силуетът на дракона се очерта на входа на пещерата. Мълния проряза небето и освети яростта в очите му, които сега не бяха черни, а горяха като живи. Луната се показа с цялата си прелест сякаш, за да прибави към спомените си и тази велика битка, която щеше да последва. Дракон и вампир се бореха за живота на човек. Нечуван и невиждан дотогава абсурд, но това като че ли изобщо не притесняваше участниците в двубоя. Те се бяха вкопчили един вдруг като кучета. Драконът бълваше огнени езици, но вампирът избягваше изпепеляващата им сила с ловки и бързи движения, на които е способен само един вампир. Битката ставаше все по-ожесточена. Драконовата броня дори бе пробита на едно място и сега оттам се стичаше гъста и черна кръв. Преди да последва смъртоносният удар на набитата с остри шипове опашка, вампирът проговори:
- Остави го, о, драконе, пазителю на свещената пещера. Сега аз имам по-голяма нужда от него, отколкото ти. Ще ти намеря друг, по-достоен заместник. Този е именно, от който се нуждая аз.
Последва неодобрително ръмжене от страна на дракона, но той все пак престана нападките си и се заслуша в словата на вампира, очаквайки предложението му. Но то не последва. Вместо него се отрони една съвсем различна дума:
- Сега!- каза той. Човекът разбра че тези слова се отнасят до него, но все още не знаеше какво точно да направи. Струваше му се прекалено странно да искат тъкмо неговата помощ в този напрегнат момент...но сега не беше време за разсъждения, особено за такива търсещи логика, защото във всичко преживяно в близките десетина секунди тя настоятелно липсваше. Толкова бързо и толкова безвъзвратно се бе променил животът му и ето че сега неговата съдба и съдбата на тайнствения непознат, който го бе спасил зависеше от него. Трябваше да направи нещо и то бързо, ако не искаше и двамата да загинат. И тогава той се сети за старите приказки, които му бяха разказвани едно време близо до огъня. “За драконите...какво се казваше там за драконите?” – мислеше той трескаво и като на лента преминаваха пред очите му всички онези истории...когато той изведнъж осъзна че това нямаше да помогне. Унесен в мислите си той изведнъж се сепна от гръм, последвал светкавицата, която така и не бе забелязал, но светлината й все още осветяваше бойното поле. Тогава човекът с облекчение разбра че думите не са били насочени към него, а към хайката вампири, които се криеха из дърветата около пещерата или поне със сигурност са били там преди да се озоват в центъра на кръвопролитието, защото именно в това се бе превърнала схватката между дракона и вампирите. Не един вампир загина в тази велика битка. Много от тях загубиха зъбите и острите си нокти в дебелата и твърда като стомана люспеста кожа на дракона. Бавно, те започваха да осъзнават, че колкото и много да са, не бяха в състояние да победят един тъй могъщ и тъй древен звяр като Дракона. Отчаянието постепенно завладяваше душите им и в тях започна да се надига предчувствието за всеобща гибел. За разлика от хората обаче, те не можеха да почувстват страх, а само безразлична безпомощност към настъпилата ситуация. И в този миг се намеси природата. По-могъща от всяко същество на земята, защото именно тя е създателка на всичко и всички. И в този момент тя реши че е дошъл краят на една раса и точно тя бе упълномощена да наложи този край. Мълния, по-силна и по-бляскава от всички други появили се тази вечер, достигна земята и с цялата си унищожителна енергия се стовари върху дракона. Създаден от огън, само огънят бе в състояние да го унищожи и тази светлина бе направена именно от това. Веднъж на хилядолетие от небето падаше не електрична, а огнена мълния. Този път тя доведе една битка до неочакван край. Вампирите не бяха на себе си от изненада. Тялото на дракона лежеше на земята безжизнено и отпуснато. Звярът, който само миг преди това беше в състояние да ги погуби, сега бе мъртъв. И не само той. Много скоро те щяха да открият че още едно същество също се бе простило с живота си, усещайки парещата болка на огнената мълния върху себе си. Човекът също бе умрял.

Beyond life and death, above the heaven & below the hell, there was...ME