-Тъмнината обгръщаше съзнанието ми, попивах тишината която цареше в мавзолея и потъвах все по-навътре в себе си, далеч от всички спомени за външния свят. Някъде в мен, там където не бях сигурен дали съм аз или просто отражението на някаква самоличност, която е на път да се стопи, нещо в мен си помисли за благородника в саркофага до който лежах. Той беше мъртав отдавна, а аз умирах сега. Цялата му слава бе беше погребана с него в този каменен кофчег, а моята лудост щеше да бъде погребана в просешките дрипи, с които щях да умра. Оставих тези последни мисли да изчезнат в празнотата на линеещата ми душа и се спуснах по течението на нищото...- Екс Мортем спря разказа си и погледна дръзко Богинята. Усмихна се мазно и предизвикателно.
- Какво?! Какво става по-нататък?! Нали не свършва всичко тук... очевидно е че не си приключил с разказа! - тя полураздразнено смръщи вежди и светлината и от синьо-бяло премина в тъмно синьо до червено, след това възвърна синьо-златният си цвят.
- Щеше да е добре да свършваше тук. Но уви този момент ..... този момент беше първият, в който пропуснах да се спася от съдбата си. Като си помисля сега, може би просто не съм имал нужната сила на волята за да го направя. Или пък волята ми е била да изживея всичко, което води до този момент сега и тук.... Е, едно е сигурно, ако бях умрял тогава, светът щеше и сега да бъде същият, какъвто беше тогава. В някаква степен съм доволен, че не е така!- още по-мазна усмивка озари лицето му. - Съзнанието ми беше напълно успокоено и Великият Изкупител, така наречента смърт, идваше за мен. Преходът ми щеше да е очудващо плавен, като се има предвид колко палав живот бях водил...
За мое огромно разочарование, един луд магьосник беше избрал точно моят мавзолей да прави безумните си ритуали! Някакво диво разтърсване на тялото ми, обърна лодката на заупокойното ми съзнание във водите на будността.
Такива резки събуждания обикновено много болят, болката ме удари в главата и ме върна към реалността.
"Хей, момче, какво правиш излегнал се насред мавзолея на бедният граф Валиендор?"- този човек се смееше лудо, определено не беше с всичкия си. "Не знаеш ли, че когато спиш до мъртвец душата му може да се обърка и да влезе в теб, ако силно поиска да се завърне към живота!" - смехът му раздираше крехките ми все още връзки с този свят и едвам го виждах в тъмното, но благодарение на свеквавиците отвън, успях да различа средно нисък дебеличък човечец над петдесетте със сигурност, почти плешив и с мазно кръгло лице.... И все пак имаше нещо обаятелно в лудешкият му смях.
"Ако душата на Валиендорф иска да се върне обратно в старият си ностиел, значи не иска да живее, а да умре отново" - отговорих нагло на свой ред аз, вече разбуден напълно и с огромно чуство на досада.
"Хаха, мислиш си че това не би било живот ли? Хм! И правилно, но не знаеш с какви облаги се ползват върналите се отново." "Какви?"- измънках припряно, доколкото умората ми позволяваше."Някои казват, че върналият се обратно е по-свободен от живите, че не подлежи на записите на съдбата. Но аз не искам такава свобода, боговете ме даряват с достатъчно сила и знание за да бъда господар на себе си... разбира се като им се кланям!" - той се ухили миловидно.
"Даряват те с познание?!!!" - изцъклих аз очи невярващо. "Но да, стига да има поднасям това онова, когато пожелаят" - Тези думи на човека пред мен, ме замериха с нов и непоносим удар от отдавна забравена надежда. Сърцето ми се сви и запреглъщах трудно, чудех се защо точно когато бях на ръба на смъртта, някой ще дойде да ми каже че знанието, което съм търсел е достъпно директно от боговете без никакви посредници. "Как така ти дават знание, то не изисква ли дълго посвещение?" "Ха, момче ти какво си мислиш, откъде знаеш за посвещенията?!" "От Университетите и ордените. Няколко и от двата вида пребродих по целия континент навремето и никой не ме прие за обучение. Нещо ми имало защото жрецът на Сребърния Жезъл, не ме пожела" - намръщих се и зачаках отговор. "Пфу, ти си слушал онези всезнайковци от Меридиънският Университет, хах, те не могат да те научат на нищо без позволението на някакви си сили на хармонията, пфу, абсолютни самодоволни свине. Аз използвам техники, които са забранени от Ордените, тез добри момченца на боговете.... Послушни палета, не магьосници!"- старецът нещо замрънка под носа си раздразнено, погледнах го изпод вежди, толкова типично старческо излъчване и поведение имаше - как беше възможно да е маг и то стигнал далеч в онова , в което аз, посветилият се на това през целият си живот, не успях дори да навлезна. "А кои са твоите методи, тогава старче?" "Кхалатар, момче, наричай ме Кхалатар" - каза ми той, стори ми се подозрително име, но не обърнах много внимание. "Моите методи са задните вратички на магията, онез потайни места, през които твоите любимци - Посветените, не щат и да чуват от страх, камо ли да погледнат. Казват :портите на ада пазят тези места, стойте далеч от тези пътища на злото! Ахахахахх ахахахах!" - той прихна в още по-лудешки смях, въобще не ми изглеждаше нормален, може би имено магията го беше довела дотук и предупреждението на посветените беше вярно... А може би просто винаги е бил луд... Честно казано не ме интересуваше, виждах възможност за познание отново. Но преди да полетя на счупените криле на някоя несигурна надежда, реших да се поинтересувам повече." Какво им даваш в замяна? За познанието и силата?" "Мммм, жертвоприношения, момче, много жертвоприношения! Всякаква плът приемат, добитък, хора, ахахахах дори ангелски крилца биха приели ако им ги поднесеш!Ахахаха!"- това беше отговор, който не очаквах... "Боговете искат приношения, човешки?Та те са добри богове, никога не биха пожелали плътта на синовете и дъщерите си!" " Добри? Боговете?! Глупости, има много начини, по които можеш да ги разгледаш. Добри, да такива ги разглеждат в ордените, в които си бил"- той се приближи към мен в тъмното" Но има и друг варянт, има и друг начин, по който те действат, скрито от човеците."- отдръпна се от мен и ме погледна изпитателно, сякаш за да прецени дали съм достоен да ми сподели някаква тайна. Беше ми писнало от всевъзможни изпити и неодобрения, но той все пак продължи "Всъщност самите хора се залъгват, че боговете им са добри. Това е илюзия която много приляга на човешката глупост. Боговете са такива, каквито сам си ги измислиш." "Но това е Ерес!" - извиках аз и станах рязко почти готов за бой. "Хахаха, момче и ти си като всички надъхани младежи - въргаляш се в собственият си идеализъм, ламтейки за познание без да приемаш рисковете от намирането му! Страхуваш се сега, че думите ми може да се окажат истинни!" -той стана и ме погледна в очите, вдигна длан пред лицето си и тъмно-синя светлина изникна от нея осветявайки кръглата му оплешивяваща глава. Очите му ме прерязаха с искреността си! "Да това е ерес, а аз съм Кхлатар Еретика, под това име съм известен!" Бях попаднал, точно в лапите на срещуположният лагер, от другата страна на реката. В тила на Лошата Магия! Вече нямаше съмнение в това. В началото се надявах да е просто някаква по-бърза пътека, по-трудна и непозната, но все пак .... все пак се бях оказал отново глупак. Зяпнал омагьосан от синият огън и отражението му в тъмните очи на Кхалатар, копнежа ми по познание се беше върнал отново.Този път всичко беше по-различно, макар да не бях друг все още, освен самият себе си.Той се усмихна пак "Всъщност боговете ми нашепнаха да дойда в мавзолея точно днес, ти беше част от моите планове." "Като жертва ли?"-едвам попитах хипнотизиран от синият пламък."Хехе, добро попадение..... но не.Те те искаха за жертва, но аз имам други планове. Остарях, нямам вече сили да нося жертвените дарове, имам нужда от чирак. А ти си достатъчно отчаян за да си търсиш учител. Учител, на който дори не вярваш напълно." Не отговорих, не можех, не знаех и как. "С течение на времето ще добиеш всичкото познание, което си искал, но не са ти дали, а аз ще изпълня своята мисия. Ще добиеш свободата, която е възможна в този свят, силата ,която имам аз .... Всичко, което е възможно!" "Аз не знам, имах намерение да умра.." "Да умреш и да започнеш отначало ли, момче?!!" - кресна ми силно той. "Отърси се от глупостта си! Няма път през добричките сълзеливи ордени на "сребърният чеп", "елмазеният кръг" или "тъпоъгълъгният квадрат"! Единствено прякото служене на боговете дава сила, то дава магията и властта! Останалото е илюзията на имперските административни органи в университетите и тпоумната духовна йерархия на орденчетата!"- огънят в ръката му стана виолетово-лилав и заплашваше да погълне целият мавзолей със силната си светлина. Виждах само лилавата мъгла и очите на Кхалатар Еретика. "Аз съм това което търсиш, момче! Ела, ела при новият си учител! Встъпи в светлината на Познанието!" - В следващият момент, напълно подчинен или поне достатъчно подчинен, направих втората си грешка за нощта и за вечността, която ме очакваше....

пътя на съзнанието е пътя на Пустотата,
пътя на Пустотата е пътя на съзнанието