-Откакто се появих на тази земя, копнеех за познание.Всъщност това не беше копнеж по едно писмовно знание, което се учи в университетите на Некро Полис или моя любим Меридиън, в който направих първите си крачки към онова, което мислех за мъдрост. То идваше от още по-назад.От предишното ми въплъщение... Нещо недовършено, за което имах понякога смътно усещане, а понякога дори ясно и непоколебимо осъзнанване. Родителите ми ме смятаха за странен, защо стоях и гледах небесата дъълго през зимните нощи на прекрасния Меридиън. Взирах се в звездите и знаех, че някъде там има скрито познание, което някой ден може аз самият да открия.
Огънят, който палех и около който скачах в дивите студове в покрайнините на града, където беше нашата къща, освен че ме топлеше, някак сливше живият си дух с мен и ме караше да чуствам екстаз и много странни за малко момче състояния на съзнанието.
Ах, спомени, много спомени нахлуваха в нощните ми съзерцания, от предишни преживявания, от различни съдби и хора, които хем бяха други - по-големи и зрели от мен, хем знаех, че всъщност са част от мен...Тогава още не знаех за закона на Небесният Цикъл, не знаех за тегнещият водовъртеж над съдбата на душите от този свят, имах само вяли усещания за него.
- Действително този цикъл е един от факторите, който съсипва нашият свят, но все пак запазва баланса!
- Така е Богиньо, затова той може би не трбява да бъде променян... но има други неща, които трябва да бъдат.
- Продължавай.
- Когато станах на осемнадесет години, отидох в Меридиънският Университет за да изучавам История на Кралствата, Астрономия и Теология. Разбира се не се лиших и от Астрологията, както и други по-окултни науки, които бяха достъпни в алхимическите подземия на този велик за времето си университет. Винаги съм имал влечение към теологията, но дълго време сетивата ми бяха запечатани за истинските причини. С течение на времето, обиколих няколко университета, в много градове на настоящата Капалийска империя, управлявана понастоящем от Вилхелм VIII. Моят любим Меридън бе столица някога, на предишната империя, която беше на същото място. Сега е просто обикновен град в Капалийската, макар и все още да е културен университетски център. Както и да е ... във всеки град, във всеки университет, намирах много нови познания, много дълбоки прозрения за естеството на нещата на този свят, но все непълни, откъслечни и дори изопъчени от човешките умове. Много от простите истини бяха покрити със суеверия и трябваше да сглобявам дълго частите от пъзела на Познанието. Гладът ми обаче се изостряше и все повече плудявах, не знаех защо, не знаех как... просто беснеех заради невежеството на човешкият ум, състоянието, в което постоянно се поддържа - сляпо скован в замръзналите рационални догми. Жадувах все повече за онова отвъдно познание, което щеше ме освободи. Медитациите ми вече не ми помагаха да се успокоя и се опасявах, че този глад за познание и истина се превръщаше в болест на духа ми. Аз просто побеснявах, учителите ми се чудеха какво ми става... преминавах материала за годината за отрицателно време и си взимах изпитите бързо. След това нагло поглеждах подивял от нетърпение учителя и го питах"Имате ли още нещо, на което да ме научите?!!!" Разбира се винаги получавах отрицателен отговор... След това затръшвах вратата на университета и никога вече не се връщах, в това безплодно място на човешкото невежество.
Така пътя ми пресече Треминилският университет, много на северозапад от Некро Полис. Там се случиха някои неща....
- Какви неща?
- Маловажни за моя разказ, но важни дотолкова, че да ме отведат към началото на същинското ми пътешествие. Там ме насочиха към жреца на ордена на Сребърният Жезъл. Така започна моят път към.... проклятието. Странно е, признавам, но той минава точно през боговете.
- Ахахах, невъзможно....- Богинята избухна в смях и ангелите я последваха охотно през сълзи и хвалебствените си песни.
- За жалост е напълно възможно. О, Прекрасна Светлина на Света, Богиньо моя, всъщност другият с това име - Зууматаримупочтил Светлината на Света, не заслужава да стои в небесните чертози редом до теб. Той далеч не е това, за което го обявява името му.... Но да не избързвам, "не бива да летя с крилете на ангел, преди каретата на богинята да измине пътя до своя Вестител".
Когато се явих пред портите на Светилището на ордена, излезе Архиереят за да ме посрещне като свой ученик. Бил усетил силата, която се приближава към неговото свято място... Когато обаче погледът му се спря върху светлосините ми очи, той замъръзна и остана така няколко мига. След това ми каза, че няма да ме приеме за ученик и забързано тръгна към вътрешността на сградата. Умолявах го, паднах му дори на колене за да изпрося малко от познанието, което той имаше за мен и допреди няколко момента бе готов да сподели. Нищо, нищо не успя да го убеди. Хвърлих се отгоре му, не толкова за да излея гнева си върху него, а за да го задържа в преддверието на Светилището на Ордена, при мен. Не исках да губя надежда за пореден път, че това което търся не може да бъде намерено. Знаех че може, знаех че точно там се намира онова, което искам - при Сребърният Жезъл, в душата и ума на Архиереят беше всичко, за което си бях мечтал, бях абсолютно уверен в това....Но той не се отментна. Нито за миг не се подвоуми да отхвърли желанието ми. Явно бе видял лудостта ми. Тогава разбрах, че имено когато намерих Познанието, което толкова години съм търсел, в същият момент го бях и изгубил завинаги...- Екс Мортем наведе глава мрачно, и въздъхна.- В този миг гневът и отчаянието ми се сляха в едно и напълно обръкаха разсъдъка ми, не знаех какво да правя - целта ми беше постигната, но нямах благословията на съдбата, пред портите на моя отдавна търсен "храм на истината", аз бях заклеймен и низвергнат и то без да знам защо... Без никаква видима причина, целият ми живот беше обезсмислен...всичките години скитане по древни библиотеки и посредствените им светски университети, бяха напълно излишни пред развръзката, пред която бях поставен от сляпата съдба... Тогава бесовете ми се появиха отново, но по-силни от всякога и лудостта ме понесе във вихрения си танц. В безумието си грабнах жезъла от ръцете на жреца и го бутнах силно в колоните на Светилището, проклех го с най-страшното проклятие, което ми бе известно.....и съборих статуите на великите посветени в ордена, които стояха в преддверието на Светилището. Видях как вековните статуи се чупят на малки бели парченца, сякаш раздробяваха самото време и всичко съществуващо под неговите знамена, защото нищо в този свят нямаше вече значение за мен. За първи път презирах всичко човешко!
Raziel-Champion of Free WIll
|