Иронията е , че действието често се развива така бързо, че не ни остава време да го опишем ,както сме предвидили. Защо споменавам това ли? Сякаш бе вчера, когато малката ни случайно събрана дружина освободи Клоди от онзи проклет лабиринт. Добре де-двете Клодита, но това е вече е грижа на баща и. С когото впрочем не успяхме да беседваме, защото види се-бе решил да навести онова измерение, което дори аз не познавам. А веднъж попаднал Там, връщането му беше изобщо несигурно. И така нещо се случваше-събитията изпреварваха тяхното осъзнаване, но е редно да ви разкажа малкото , което осъзнах.
Многобройните ни врагове ни преследваха до дупка, ала за двата изобретателни вампира всичко сякаш беше шега. По-бързите получаваха нокти в лицето, а по-бавните-солидна порция Фая. Призрачния ми усет набързо намери правилната посока и скоро се наслаждавахме на чистия въздух и обсипаното със звезди небе. Насочихме се към близкия дворец на Некросумус, но явно само Бен Андре имаше привилегията на достъп ,така че тук се разделихме с обещанието да се срещнем пак , когато е възможно. С Носферату изпихме по две чашки (съответно блатна плесен и прясно съсирена кръв), след което той отиде да свърши едно негово задължение.
Късметлия съм, че все още има създания, на които мога да разчитам. Останал сам опитах да подредя мислите си. А в такива мигове те не са особено радостни. Първо имах неопределено чувство , че нещо предстои и аз няма да успея да го спра. А може би трябваше да помогна на въпросното събитие да се случи. Некросумус ми беше отчасти длъжник сега и това, което исках от него е да ме снабди с могъщо тяло на вампир, защото полуматериалната ми същност не успяваше да се нагоди към това времеизмерение.
Но пък и аз притежавах някои дребни трикове, като магията на зеленото цвете. Веднъж активирана, тя позволяваше комуникацята между същества, които си имат поне частично доверие, но и тук не всичко бе надеждано. Пряката опасност е заразата от морфиращ вирус, заличаващ за известно време спомените на използващия магията. Бидейки някога вампир се запознах със създания на мрака, с които се разбирахме добре. ***(сега пък трябва да си представям че аз съм теб, не мисля, че ще се справя...махни го ако не ти харесва, просто ми трябват няколко изречения за връзка)*** Имах нужда от разговор на малко по-различна тема от обикновените в приятелските разговори. Споделеното нещастие е половин нещастие, а ако събеседникът е готов да изслушва и разбира, може като цяло да бъде притъпено до размерите и важността на нелепо чувство на независеща от никому вина. Реших да рискувам и да потърся Заскрежената. Въпросната девойка се отличаваше от всичките и братя и сестри, по това, че не убива за да се храни. Честно казано, нямах си понятие как точно се храни, но не това е важното за нея. Невинността й беше нещо, на което държеше твърде много.
Не се изискваха особени усилия, за да се свържа- нужно беше единствено силно желание и вяра във възможността за осъществяването му. А аз исках да говоря с нея. Затворих очи и я призовах. Повторих ясно името й наум...***(не мога повече! обръщам го от моя гледна точка! така се чувствам нелепо!!!)***
В това време Заскрежената се беше уединила в мразовитите си покои и се бе посветила изцяло на завършването на последната си творба- опитваше се да направи малка пластика, противопоставяйки студенината на материала- кристално прозрачен лед- с топлината, която би трябвало да внушават разтапящите се свещи и застиналите им замръзнали пламъци. Отекваха ритмични почуквания на длетото, които тя намираше за особено приятни и дори си тананикаше разсеяно някаква песен. В началото не обърна особено внимание на усещането, че я викат. Стараеше се да не обръща внимание на никакви чувства изобщо- покрай последните събития около сестра й, Заскрежената осъзнаваше, че е виновна до някаква степен за изчезването й, защото не бе забелязала излизането й от безопасните граници на двореца; искаше й се да помогне по някакъв начин с разрешаването на загадката кое от двете доведени същества е истинската Кло, но вероятно рискът от ново разочарование на самата себе си я подтикваше да не се занимава с подсъзнателното си влечение да се намесва в делата на Екс Мортем. Просто правеше жалки опити да изгони угризенията на съвестта си и депресията. Но ето че това усещане се засили и взе превес над всичко останало. Тя остави внимателно творението си настрана и затвори очи, оставайки сетивата си да я водят за първи път от много седмици насам. И тогава
телесно одеяние
И тогава стана това, което не се беше случвало от толкова отдавна, че тя дори не разпозна признаците навреме и когато отново отвори очи, се изненада много и точно както при първия път я обзеха паника и несигурност. Магията не зеленото цвете, чиято сила отвежда съзнанието в съвсем друго измерение, винаги я объркваше много. Единствената обнадеждаваща мисъл беше, че все пак някой я беше повикал и съответно тя не беше сама в безобятното пусто пространство, изпълнено с мистична мъгла. Огледа се търсейки този, който я бе призовал…но да се види почти безплътната същност на Привидението сред стелещата се мъгла не е тъй лесно; и когато пред нея изплуваха очертанията на “лицето” му (поради по-високата му консистенция), ужасът я завладя напълно. Толкова се страсне, че дори нямаше сили да изкрещи,а ръцете й, с които скри страховитата гледка от очите й, трепереха.
“Спокойно, Заскрежена, аз съм…”-не, не й се престори, че има лека нотка на задоволство. Сигурна бе, че се държи твърде нелепо за същество, което и преди е използвало тази магия. Неадекватно и смехотворно. Но не искаше да мисли за това…
-Да, разбрах, но…О, небеса! Къде са ми обноските?!...Здравей, Приви. Бих излъгала, ако ти кажа, че си улучил най-подходящия момент да ме повикаш, но искрено се радвам да те видя”- дойде на себе си, щом чу гласа му. С удоволствие би седнала, но очевидно нямаше къде…само ако можеше да спре да трепери…Откри очите си и се усмихна при мисълта как изглежда отстрани, а и бе съвсем сигурна, че и Привидението се усмихва.
- Забравила си…или все още не си свикнала. Но благодаря, че се отзова.- безплътното същество стоеше мирно пред нея, противно на очакванията й. Ако тя беше като него, непременно не би изпуснала шанса да се рее свободно из атмосферата.
- За създание от четвъртото измерение, в състояние на чистата им квинтесенция, адаптацията е по-лесна…пък и това място може да ти бъде дом.
- и за щастие не е. Твърде е самотно е. И е неподходящо за гости…
- Но само там можеш да намериш това, което всички изгубени души търсят..
- Просветление?
- Покой!
- Откога разбираш повече от мен за изгубените души , драга?
Беше ред на Фрости да се усмихне мистично.
- И аз си имам мойте малки тайни. И Приви, наистина се радвам, че си се сетил за мен и идваш да ме видиш в тази ледена кула, макар и така бегло!
- Ами така де...домъчня ми за теб...носталгията...старите времена..твоята дълбока душевност...
- Ако бях смъртна девойка щях да се изчервя от ласкателствата ти! Но интуицията ми подсказва, че има и друга причина за посещението ти. Така ли е?-Заскрежената примигна няколко пъти...
- Ах, уви..аз съм един проклет лицемер...има и друго
- Не, не си такъв. Думите ти са искрени, макар, че ако не ти трябвах щеше да ги изречеш няколко столетия по-късно.
- Не знае, какви ще бъдем тогава, душице..знам , че си сред най-любимите дъщери на Екс Мортем. Затова си ми нужна като посредник, защото Нек не може да бъде намерен, докато не поиска. Трябва ми тяло..вампирско...нещо наистина великолепно и неразрушимо. Само временно.
- Защо ти е, всъщност?
- Не мога да до опиша..напоследък имам видения, странни сънища...загуба на спомени...За бога, не знам защо ми е!
Вампирката седна на нещо, което мязаше на леден стол и подпря брадичката си с китка, след което се потопи в дебрите на произведението си.
Междувременно призракът също погледна натам, но напразно-не бе чак такъв адепт в магията, за да види подробности от декорацията на стаята.
- Искам да видя тази картина!
- Ела ми на гости, някой път-сигурно ще е още тук. Завършена или не съвсем. И знаеш ли? Ще ти помогна! Когато успея да се свържа с татко ще му предам молбата ти!
- Благодаря, момиче! Ти наистина си един снежен диамант. Ще го чакам тук в четвъртото измерение. Той ще ме намери. Веднага щом поиска. Надвявам се всичко това да е за добро?
- А какво е "доброто" според теб?-още една загадъчна усмивка огря заскреженото и лице.
- Съзидание..или разруха..или по малко от двете..може би нито едно от тях...Всеки знае какво е , но то не може да се обрисува с думи. Но пък може да бъде нагодено към идеи , които повечето създания могат да разберат.
- Ще помисля върху това. Ще останеш ли за още малко?
- Ще те видя в някой по-късен момент. Още не съм съвсем читав. Неотдавна сестра ти ми преподаде добър урок по ръкопашен бой и още ближа раните си. Доскоро,най-чаровна художничке!
Миг по-късно Фрости отново остана сама с мислите си. Призракът не казваше всичко. Имаше нещо объркано с тия негови видения, но вече бе дала обещанието си за помощ. А тя винаги си държеше на думата. Отново пое изпуснатата от изненада четка и продължи да рисува.
П.С. Нек, драги връщай се от палата на чистата смърт, че ми требеш
|