|
Снощи пак сънувах един много готин сън. Вървя си аз сама(странно защо винаги съм сама когато сънувам . Понякога ми се случва да сънувам някой мой приятел или приятелка, но в последствие те винаги умират. Много странна работа)из някакъв старинен замък, който беше затънал в прах. Отвън се чуваха гръмотевици,а светкавици прорязваха нощта. Беше много тихо. Всяка една моя стъпка отекваше в тишината. Изведнъж се озовах пред голям портрет, който също беше затънал в прах. Опитах се да го почистя, но щом посегнах от портрета(колкото и странно да звучи) изскочиха две ръце и ме сграбчиха. Бяха ужасни. Кокалести, целите окървавени и с ужасно дълги нокти. Чуваше се някакъв глас:"При мен. Ела при мен!". Странното обаче беше, че гласът беше детски, а ръцете изглеждаха на хиляди години. Аз се опитах да се съпротивлявам, но без успех. Ръцете ме теглеха към портрета. Имах странното усещане, че ще изгоря. Не знам защо, но беше така. Щом вече се допрях до портрета аз незнайно как минах през него. Щом преминах ръцете изчезнаха. Бях се озовала на странно място, което адски много ми напомняше на едно гробище. И изведнъж видях едно момиче. То стоеше само върху един гроб и плачеше. Аз се приближих, макар и да знаех, че не трябва. Щом го докоснах то се възпламени и започна да се хили злобно. Аз горях. От всякъде ме обгръщаха червени пламъци. Лицето на момичето беше ужасно. Лицето му беше единствената част, която остана от тялото му. Черните като катран очи бяха непоносими. Изпитвах неописуема болка(не знам как на сън, но беше така). Вече нищо не можех да направя. Изведнъж пламъците станаха черни. Момичето изчезна и аз се озовах отново в замъка. Гласът отново се чуваше. Зловещият смях на момичето все още кънтеше в главата ми. Аз побягнах. Не знаех от какво, но бягах с всички сили. Не знам как, но коридорите започнаха да се смаляват. Вече всичко се беше смалило и коридорът заприлича на куб. Лошото беше, че навсякъде около мен беше портретът от онази стена. Само, че не беше прашен. На него беше изобразено семейство. Майка, баща и онова момиче. То пак беше с зловещата си усмивка. Портретите се приближаваха, а от нищото по тях се появиха и дълги саби. Вече знаех, че съм обречена. Сабите вече докосваха кожата ми и цялото и тяло се беше разкървило. И се събудих. Странно обаче никога не сънува как умирам. Не знам защо
|
Re: Dreamland [re: Benjamin_Andre]
