Много ми се ще да пейстна нещо което е превела и на което имах възможноста да се зарадвам като информация... :

"Гравитацията

Хората смятат че гравитацията е една проста, единична сила, но гравитацията има много аспекти и се променя в зависимост от състава на обектите и разстоянията между тях. Гравитацията е различна при обекти с различен състав. Подобно на съединенията, които се “привличат” в по-голяма степен, когато имат съвместимост помежду си. В това отношение най-ярко се открояват металите, защото при тях в уравнението влиза и магнитната компонента. Там, където обектите имат възможност да се завъртат, единия или и двата ще се завъртят така, че да се подравнят по магнитните си линии. Този процес отнема време, макар и малко, затова ако наблюдавате една желязна топка, падаща във вакуум, ще ви се стори, че тя пада по-бавно от обект със същото тегло, който обаче има много слаб остатъчен магнетизъм. Органичните съединения също реагират по различен начин на гравитацията в сравнение с неорганичните съединения и това се дължи на сложното свързване между атомите. Свързването представлява всъщност връзки между електроните, които служат като един вид лепило поради това, че принадлежат на повече от един атом. Следователно, в най-общия случай, по време на гравитационното привличане органичният материал не е подложен на същото влияние, на каквото е подложен материал със свободни електрони. По същество, за неорганичната материя е нужно повече време, за да освобождава или приема електрони, което забавя нейното движение. В общия случай, колкото по-тежък е един обект, толкова по-голяма гравитационна сила се генерира вътре в него по отношение на друг обект. Гравитационната сила е повече от сложна и повече от съставна, но този факт като че ли убягва от вниманието на наблюдаващите явлението, защото по-голямата част от явлението се извършва вътре в самия обект. Защо се получава така? Защо материята се стреми да привлича материя, която не е на близко разстояние, вместо онази, която буквално й е под ръка? Някои наричат това вътрешна гравитационна компресия, но това просто е гравитацията, която работи за притеглянето на всеки един атом към по-големия обем, като при небесните тела тя обикновено е насочена към центъра. Тъй като гравитационната сила се разпростира във всички посоки, по-големият или по-тежкият обект привлича повече, отколкото по-малкия или по-лекия обект. Когато имаме повече обекти, които си влияят един на друг, “борбата” между тях предизвиква люлеене на обектите, докато се установи равновесие в съответствие с масата и състава на обектите, както и разстоянията между тях. Хората усещат, че тяхното разбиране за гравитацията е непълно, а това се дължи на факта, че те не взимат под внимание силата на отблъскване която големите тела (звезди, планети) генерират едни спрямо други.

Антигравитационни устройства

Бързото настъпване на космическата епоха, както и нарастващия брой на наблюдения на НЛО, предизвикват оправдан интерес към космическите пътувания, най-вече сред учените. Някои от тях се придържат към схващането, че преодоляването или използването на гравитационната сила трябва да се извършва само чрез реактивна сила. Всъщност това са принципите на движение, които се използват в момента в самолетите и ракетите. Да, но как да се обясни движението на космически кораби, които се стрелкат с невероятни скорости или зависват във въздуха, като че ли гравитацията въобще не съществува за тях? Те очевидно не използват реактивната сила. Човечеството обаче няма да получи наготово отговорите, които търси, нито ще може да стигне самостоятелно до тях. Учените работят и преработват сегашните си разбирания, които са пълни с грешки и водят в грешна посока.
За това как маневрират космическите кораби, са създадени различни теории. Нито една от тях обаче не се доближава до целта. Най-глупавите от тях допускат, че наистина се използва реактивен принцип, но той не може да се “улови” и индикира. Зависването пък се обяснява чрез принципа, който се използва при днешните самолети – чрез въздушна струя, насочена надолу. Всичко изглежда наред и така теориите поемат пътя си, без да обръщат внимание на основното противоречие, което ги дискретира. Как да се обяснят наблюденията на космически кораби, които безшумно изчезват над гората, без да потрепне дори и един лист? Въпреки очевидните противоречия, тези теории все още имат живот, защото поставят хората на едно и също технологично ниво с посетителите.
Една частично вярна теория е, че космическите кораби генерират свое собствено гравитационно поле. Tова е по-скоро наблюдение, отколкото теория, защото космическите кораби не само зависват напук на земното притегляне, но и осигуряват на пасажерите си вътре в тях собствено гравитационно поле. Земните учени от състава на MJ12 имат лични впечатления за това, защото са вземани на кратки пътешествия в наблюдателни кораби и са забелязали, че дори и когато земята е над главите им, краката им остават здраво стъпили на пода. Създаването на собствено гравитационно поле се прави преди всичко за удобство, не за пътуване, но то също е компонента, необходима за пътуването. Елемент 115, тежкият метал, с който е бил запознат Боб Лазар, наистина е едно от средствата за космическо пътуване, но не е единственото средство. Eлемент 115 сам по себе си не притежава магически свойства – факт, който би трябвало да е очевиден, ако се има предвид информацията, изтичаща от лабораториите на MJ12. Ако елемент 115 притежаваше специални гравитационни свойства за генериране на собствено гравитационно поле, което не отслабва, то учените щяха да открият, че краката им са залепнали за контейнера с елемента, а не за пода на лабораторията. Всъщност, не е самият елемент 115, а структурата на неговото устройство, която поддържа други стъпки в процеса, но относно това няма да кажем нито дума повече.
Преките пътища, като например изкривявания на пространството, са обсъждани десетки години и това е така, защото дават един лесен отговор. Вселената е кръгла, постанявява теорията, и всичко от което се нуждаете, за да се придвижите бързо, е да стъпите в кръга, а не да заобикаляте по дългия път. Тази теория е абсурдна и не подлежи на обсъждане. The Universe is circular, so the theory goes, and all one need do to go elsewhere is step back along the circle rather than go the whole way around. Как успява Вселената да представи себе си като линейна в очите на астрономите и обикновените любители, ако там горе наистина има изкривявания? Дали това не е някаква Вселенска конспирация за заблуда на човечествто? Звездните системи, които изглеждат толкова далече, наистина са на огромни разстояния и към тях няма преки пътища, обяснявани чрез разстояния. Преодоляването на земната атмосфера е една стъпка в процеса, и както споменахме по-горе, е една от причините за създаване на вътрешно гравитационно поле в космическия кораб по време на пътуване. Това поле се създава, но не с цел отлепяне от Земята, а за осигуряване на подходяща обстановка за следващата стъпка. Космическите кораби, зависващи над земята, все още изцяло си имат работа със земното гравитационно поле. Зависването включва контролируема сила на отблъскване, а космическото пътуване означава контролируемо изключване на тази сила. Космическото пътуване е една неустоима целувка, при това бърза целувка, между два гравитационни атрактора (гравитационно привличащи се обекти). Тази бърза целувка се постига чрез изключване на силата на отблъскване между две точки и представлява един внимателно контролиран процес. Тъй като човечеството все още се намира на етапа на възприемане съществуването на сила на отблъскване, то трудно ще достигне до схемата в близко бъдеще. Трудно, защото влачи със себе си грешките на своите съществуващи теории подобно на ненужна, но скъпа на сърцето ни вещ, която не желаем да изхвърлим на боклука.

Сила на отблъскване

Учените добре познават силата на привличане, присъща на гравитацията. Познават я и обикновените хора, които се сблъскват с нея, правейки първите си стъпки. Счита се, че гравитацията има само сила на привличане и че планетите, които орбитират около Слънцето, са в устойчиво положение една спрямо друга благодарение на техния момент. А какво е причинило първоначално момента? Децата имат една играчка – топка, завързана в единия край на въже, което въртят над главата си. Топката се върти дотогава, докато се движи ръката и после спира. Защо планетите не падат върху Слънцето? Толкова ли силно се въртят около орбитите си, та центробежната сила е екстремна?
Причината, поради която човечеството не познава силата на отблъскване, която също е присъща на гравитацията, е че за да може да се докаже тази сила, трябва да има условия за съизмеримост на размери и тегло. Тоест, масата на обектите и свободата на движението такива, каквито същестуват в простраството, а също и липса на излишно влияние от други близки обекти. Обектите на повърхността на Земята не притежават нищо от това. Те са безкрайно малки по отношение на Земята и поради това всяко отблъскване, което Земята упражнява върху обект на повърхността й, също ще бъде безкрайно малко. Пропорционално, привличането ще бъде много голямо. Обектът на повърхността, който се отблъсква, не може да преодолее Земното гравитационно привличане. Силата на отблъскване се генерира като резултат от две тела, упражняваши гравитационна сила едно върху друго. В случая с нашия обект върху повърхността, силата, с която той привлича Земята, е нищожно малка. Нищо. И ако в този случай силата на отблъскване на Земята не може да се прояви за обекти на повърхността й, то тази сила със сигурност се проявява между Земята и Луната. Силата на отблъскване съществува винаги при обекти върху повърхността на Земята, но тя е засенчена от огромната сила на привличане, а също и от други фактори като повърхностни напрежения, триене, химическо свързване, и поради това не може да бъде открита и разпозната.

Гравитационната сила съществува първа. Това е статичното състояние. Явлението отблъскване се проявява когато обектите са съизмерими по размери и тегло и са свободни да се движат и да доминират над най-близката околна среда. Хората са изчислили силата на привличане, като първоначално са я считали за равна при всички обекти, а впоследствие са разбрилаи, че е по-голяма при по-големите обекти. Формулите, с които хората боравят сега, са точни само за повърхността на земята. Тези формули са непълни и не могат да се използват другаде. Силата на отблъскване е безкрайно по-малка в сравнение с гравитационната сила, но има по-остра крива, така че става равна на гравитационната сила в точката на контакт. За експериментални цели, трябва да се намирате почти в точката на контакт, за да може да я уловите, и при това в среда, където другите фактори са елиминирани или заглушени. С други думи, нужна е лаборатория в космоса, достатъчно далеч от планетарни тела, така че да е възможно свободното движение. Поставяте две топки в клетка. Привеждате в движение едната спрямо другата. Изследвате взаимодействието с микроскоп. Двете топки не се докосват, не се сблъскват една с друга. Просто не се докосват. "


Истината е някъде там ! - реплика на очния ми лекар.