Аз пъ тези дни се замислих дълбоооко мнооого дълбоко и ето какво измислих:

Привързваме се към вещи, мисли и състояния. Към времето, което е отминало, сякаш то ни конституира. И страдаме за това, което е било, а вече не е. Втурваме се - напред-назад, заминаваме и се връщаме, в търсене на непрекъснатото потвърждение на бляна си за изгубения рай - че някъде ще бъде по-добре.
Че има място, което е наше. Че има някой или нещо, което ще бъде опора. Можем някъде да се върнем или някъде да отидем. Че може би някой ни чака. Но където и да отидем, носим себе си. И ужаса на въпроса - дали е точно така.
В мистерията на собственото ни съществуване, една особена неспособност бележи живота ни - тази да станем център на самите себе си и да го следваме. Неспособност, замаскирана с неуспешните опити да робуваме на временни утехи, в гротескните си, измъчени надежди те да са завинаги.
Приспособяваме се - към апартаменти и нрави, към житейски състояния, към съсловия и работни места, към външен вид, целящ да създаде определено впечатление. Чертаем планове и цели, чието следване да ни успокои, че се движим нанякъде. Мъчим се да прочетем знаците на другите или на съдбата. Да открием един по-специален замисъл за нас самите, който да следваме.
Дефинираме (или не можем!) нужди, които ни описват като същност и които ще донесат удовлетворението, за което мечтаем. И всеки път,когато ги достигнем, вместо утеха и безвремие, откриваме поредната огромна пропаст - защото винаги остава липса и всеки връх показва само следващата пропаст, за която не сме готови. А тя, макар мъчителна,по парадоксален начин ни предизвиква да живеем.
Добрата работа, която се отплаща с възможности или признание, партньорът, който ни кара да се чувстваме желани, децата, грижите за които ни помагат да забравяме за неизбежното - търсим пристани, които да ни държат в живота, да отричаме тревогата и да заспиваме спокойно. И рано или късно, да стигаме до истината - че нещата отминават, децата порасват и ни чакат винаги непредвидени обстоятелства.
Да се завърнеш към себе си и нерешеното там, да се спасиш от неизбежното, да излъжеш ужаса и да откриеш равновесието - как изобщо е възможно? Има ли начин да открием утеха, щом всеки стабилизатор е временен. Щом всички консерванти изветряват с времето. Щом възрастта е по-силна от всички лазери, от мезолифт-процедурите, от най-квалитетната козметика.
Щом все пак остаряваме и губим, каквито и предохранителни мерки да сме организирали. Щом ни напускат. Щом се случва да се разорим или никога да не забогатеем. Щом се случва да сме гладни, да искаме пари назаем, да не ни платят, да се изгубим? Има ли изобщо надежда или безспокойството е неизменна част от живота?
Кутията мляко в хладилника започна да издържа дори отворена по повече от седмица, тогава толкова ли е трудно да се намери стабилизатор за живота и къде е той, щом дори лекарите и свещениците не го познават?
Ние сме собственият си и единствен център. Единственият възможен стабилизатор на живота си - нашите мисли и спомени. Но не като робство, а като вътрешно усещане за това кои и какво сме. На какво ще го припишем - на децата си, на историята си, на реализацията си, на бягството си, на хаоса или на опитите да го подредим - въпрос на избор.
Стойността на миналото е в това, че ни прави тези, които сме. Че изгражда собствената ни история. Хаосът не може да бъде завладян. Не всичко е възможно. Не всичко е предвидимо. Къде е щастието и в какво е - след безкрайното търсене и всички опити, на които сме длъжни, вероятно накрая разбираме, че е никъде.
Че в определен смисъл е невъзможно, а в друг - че няма значение. И в трети - че е повече свързано с вътрешната реалност, отколкото с външната. От едната няма как да се избяга в другата.
Може би е в усещането ни за себе си. Може би е в хората, които обичаме и с които споделяме общи мисли, дни и гледни точки. Може би е в навика. В относителното спокойствие на това да планираме дните си. Доколкото то ни напомня какъв е нашият начин, какво обичаме и кои сме. Всеки намира своите начини да именува страховете си и всеки - доколкото може - открива свои утехи.
Като цяло знаем твърде малко за живота си. Не знаем откъде и как идваме в него и със сигурност не знаем къде отиваме. Има ли нещо там Нещо повече - не знаем какво се случва и през повечето време на живота ни. И защо. Организираме го около различни временни цели, които да ни защитават от ужаса и когато те се пропукат - отчаяно се ловим за смисли, които да ни върнат спокойствието.
Социалната действителност е толкова важна, защото тя някакси е призвана да поема ударите на собствените ни тревожни мисли, ударите на сърцето ни, когато прескача от ужас, паниката на разбърканата ни подреденост. Затова когато социалната действителност е в несъстоятелност да ни предложи тази утеха, сме склонни напълно да рухнем, понеже някакси сме оставени изцяло сами на себе си.
Изглежда парадоксално, но единствената утеха е в мъчителното приемане на това, че има невъзможни неща. Че липсата не може да бъде избегната, може само да се научим да я толерираме. Че загубите са част от живота и че единственият ни избор е между това дали да полудеем или да се научим да го приемаме.
Че желанието изисква усилия, но то ни дава възможността да сме живи, наравно с това, че ни излага на опастностите да бъдем раними. Че повечето рани не убиват, но това да се пазиш от всичко, те убива преди да си умрял. Най-тъжното на това твърдение е, че изглежда като лесен лозунг, а всъщност е гротескна истина.
Как да намериш упование в хаоса на един непредвидим живот, в който не знаеш как си дошъл и нямаш гаранции за това кога ще си отидеш? Няма кой да даде отговор на този въпрос. И единственото, с което разполагаме, е себе си.
В това да се учим докъде са собствените ни предели, в това да се научим да слушаме какво мислим за света, в това да толерираме страховете си. И в това да усещаме онзи глас в нас, който казва: "Аз съм..." или "Аз мисля...".

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите