|
най-напред можем да постигнем не-нещастие. т.е. даже и да не изпитваме онова прекрасно абсолютно усещане, каквото е щастието, да не сме нещастни през останалото време (защото повечето хора не са постоянно щастливи - в противен случай самото чувство би загубило от силата и уникалността си), а да имаме съзнанието, че нещата винаги могат да са по-зле (но и по-добре), жизнеутвърждаващия инат да ги променим поне за себе си, и проницателността да забелязваме и малките красиви неща край нас, носещи радост (или "Бог е в детайлите", както се казваше в един филм). защото, ако докато чакаме само онова рядко и силно усещане, само нещастаме горко от липсата му, може и никога да не го усетим, да не го познаем, ако дойде, след като не знаем какво представлява - а то има лошия навик да идва без да пита понякога... което е зле за останалата част от живота, когато можем или да го чакаме все така сляпо, или съвсем да се откажем от него. абе щастието си е опасна работа - или "", както пеят някои...
за "Татово време" не мога да кажа много, понеже не съм запозната лично с много от добрите и лошите му страни. но ако можех да избирам време, когато да съм гимназистка в България (извън моето собствено), това биха били 80-те години на 20 в. - време със все още (поне привидно за народа) стабилна система, добро образование (и е все още "модерно" да си умен и с богата обща култура), лек полъх от "перестройката" и малко по-голяма отпреди свобода за младите хора (и популярност на слушаните от тях разнообразни музикални стлове и съответните субкултури). не съжалявам за изкуствено лекия и безгрижен живот в плановата икономика, обаче - не води до развитие; мнозина тъгуват именно по него... довечера ще ще дават по "Канал 1" един от любимите ми филми от 90-те - "Сезонът на канарчетата", който представя лошите страни през по-дълъг период от време до 80-те...
колкото до 1998 и днес - в общи линии си права: в София и големите градове се усеща, че нещата постепенно вървят нагоре, но това не е навсякъде в България; възможностите пред младите хора са по-големи - в страната, в чужбина или комбинирано (с временната заетост на студентски и младежки бригади); ясни правила все още няма съвсем и има още много какво да се желае; но и нямаме илюзии - или поне се стараем. и пред полустерилна среда на изкуствената система някога и сегашното време - може би пак бих избрала моето... свободата и възможността да бъдеш себе си - ако не си я дариш сам, никой няма да ти я даде; нужна е сила, за да ги носиш винаги.
и пак за не-нещастието - преди 7 години имах неприятния случай да споря с един човек, бързо напредващ в кариерата си (или кариерите - защото тогава работеше на 3 места в гонене на бърза финансова самостоятелност), но недоволен от почти всички хора край себе си и без приятели. като такъв, естествено, не беше щастлив човек, обаче яростно се опитваше да ме убеди, че с мислене като моето най-много да стигна 2 м.под земята от глад и бедност (покрай което претупахме и всякакви други теми за живота, Вселената и всичко останало...), а имаше и непростимата наглост да ме сваля покрай цялата вербална агресия на убежденията му над моите... докато не започнах от чист инат да твърдя и доказвам само обратни на неговите твърдения, за да му покажа, че има и други възможни гледни точки - и победих... после ми каза, че имам повече шанс за оцеляване като личност от него; а от неминуемо нанесените рани по моите виждания още на другия ден имаше кой да ме излекува... е, днес вече разбиранията ми са не толкова ръбести... "но инатът ми все още е същият"!
|
Re: преди щастието, [re: Пъpпъл]
