Re: / Контакти / Поколения / 20-30

Миналата събота се събудих рано и беше едно слънчево и лятно, прекрасно, но както и да е..
Та, събудих се и отидох да измия накамарените чинии от предишната вечер и пуснах телевизора, за да ми прави компания. поразходих се по каналите, за да избегна рисувани филмчета и реклами за фитнес уреди и оставих на "animal planet" някакъв документален филм за католическите и др. училиЩа в Оганда.

и така мия си аз чиниите и телевизора си мърмори за фон докато в някакъв момент се загледах в предаването.
едно католическо училиЩе в средата на едно природно ниЩо. стотина деца играят из двора, което е една поляна. не се чуват писаци и крясъци, няма никого охапан, одраскан, убиден, няма никого изцапан. уж са малки дечица, и уж играят на детски игри, но някак си неЩата не са си на мястото, толкова малко "дество" витаеше на около.

водеЩата кометира че 40% от тези деца са 100% сираци, 10% не знаят къде са родителите им и дали са живи.дават кометарите на няколко от децата.

едно от тях разказва, как са бягали хаотично като буболечки когато са горили цялото им село къЩа по къЩа. така е загубило родителите си, за които смята че са мъртви. разказва как единственото което има е това училиЩе, че дава всичките си надежди на образованието си, заЩото няма ниЩо друго. лицето му излачваше някакво небивало спокоиствие и съЩевременно лъчезарност,надежда за едно по Щастливо бъдеЩе..
На края на разказа си каза, че мечтае да успее да отиде в университет и да стане пилот на самолет. заЩото най обичал самолетите...

нека да ви изненадам... думите идваха от устата на 11 годишно детенце.другите истории бяха много подобни на деца до 16 години.

и така питам аз... заЩо хората, които нямата НИЩО и са загубили малкото което са имали по най жестокия начин, пропуснали са да имат детство, имат повече вяра в себе си, повече надежди. те бяха съвсем на ясно/по големите деца/ че шансовете да постигнат неЩо е толкова малък... но бяха там, пълни с оптимизъм и дадежди, бяха наясно че живота се мери не с това какво си постигнал а как си се чувствал, заЩото никога не знаеш къде Ще е краят на историята. /за много от тях не много дълече. в Оганда много голяма част от населението е болно от СПИН и др./..

Дали пък да не се научиме да бъдем по Щастливи с това което имаме... май си заслужава...

I did it myyyyyyyy waaaaaaaay!