|
|
| Тема |
 Като урочасан... |
|
| Автор | няkoй cи (Нерегистриран) | |
| Публикувано | 02.07.07 13:17 |
|
|
|
Ами... от къде да започна... На 24 съм вече, харесвал съм 2 жени до сега с които съм бил близък, но и с двете сме стигали само до харесване. Нежеланието да продължим с нещо повече е идвало от тяхна страна. Всяка от тях иска приятелството ми, но никоя - нещо повече от него. А на мен ми е тежко и тъжно така, затова предпочитам да съм сам. Още повече, че не виждам някакъв проблем от моя страна, нито са ми казвали, че да има такъв. Само някои предположения. Първо, знам че съм по-различно устроен и първичните междуполови взаимоотношения ми се губят. Някакси си с тях се губи тръпката от тяхна страна. Второ, струва ми се, че свързвам любовта с приятелство, а това е нещо ненормално явно. Трето, мисля, че имам прекалено малки изисквания. Попадам на жени дето изобщо не са нясно със себе си и говоря с тях сякаш искам да се опознаем и оценим. Но един човек не наясно със себе си, надали познава живота и е тръгнал да опознае и оцени нещо друго. Явно не спадам към това което те търсят, независимо защо. В общуването си с тях усещам прекалено много циклене на тях самите. Тръгна ли да говоря за себе си, те не подхождат с достаъчно разбиране и интерес, а все едно им натрапвам нещо. Това ме отблъсква. Свикнал съм да приемам другия като част от себе си и подобно отношение е унизително за мен. Не знам... Може би проблемът е, че се опитвам съзнателно да направя нещо, а не може да стане така. Знам ли, склонен съм да смятам, че подобно нещо зависи от съдбата - да срещна човек с който наистина ще си подхождаме и ще се обичаме взаимно. Струва ми се, че е някой конкретен. Или ще е той, или никой. Нормалнен начин обаче според мен няма, така че не се зорете да пишете стандартнитя bullshit. Дсотатъчо съм интелигентен, за да съм минал отдавна през него.
| |
| |
| 
|
|
