Дай пряката реч!

- Изглеждаш страхотно!
- Знам, глупчо!
- Госпожице, имате най-красивите очи, които някога съм виждал!
- Да, знам. Не сте първият, който ми го казва.
- Господи, колко си хубава!
- Разбира се, че съм хубава. От малка си го знам.
- Отдавна вече съм се отказал от подобен род комплименти.
- Защо? Какво им е? На мен ми харесват.
- Защото вече знам отговора.
- И какво от това?
- Пък и... все си мислят, че ги свалям.
- А ти не ги ли...?
- Разбира се, че ги..., но пък защо трябва да знаят от самото начало?
- Аха, сега разбирам. Но... тогава... как?
- Емиии...
- Еми какво?
- Абе, теб какво те интересува?
- А... нищо. Просто питам.
- Да бе, знам ви аз вас! Все питате, питате... Ей тъй, уж случайно, уж между другото... Но вече ви знам номерата!
- Чакай, бе! Какви ги дрънкаш? Ти, да не си се побъркал?
- А, така значи! На побъркан ли ти изглеждам, а? На побъркан? Муааааааааааа... Ей така като си разкривя мутрата по-побъркан ли съм? Буааааааа. Иииииии. Еееееее. А така, как ти изглеждам, а? Обаче не съм луд, момчето ми! Ооооо не! Макар че аз ви знам вас, че ви се иска, ама нъц! Знам ви ги аз вече номерата!
- Чакай, чакай... Успокой се! Успокой се малко!
- Аз съм спокоен, бе, що? Ето - спокоен съм. Какво? Да не ти изглеждам нещо...
- На нищо не ми изглеждаш, по дяволите! Я седни тук и замълчи за минутка, щото аз ще се побъркам накрая! Добре де, защо ревеш сега? Какво толкова казах? Стига де! Голям мъж си... срамота е!
- Остави ме! Всичките сте еднакви! Омръзна ми!
- Е, хубаво де, еднакви сме, но защо трябва да... голям мъж си...
- Защо ли? Еми защото е тъжно! Затова! Защото, когато едно нещо е тъжно се плаче, ясно ли ти е? Плаче се! Ти ако искаш се смей, ама после не ми разправяй, че аз съм побъркан!
- Какво пък чак толкова тъжно... Е, вярно, че не е весело, в смисъл, че няма на какво да се смея, но пък няма и на какво да...
- Виж какво, просто си върви оттук! Махай се! Никога няма да разбереш!
- Ти пък що си мислиш, че всичко разбираш, бе? Откъде т`ва самочувствие, бе? За какъв се мислиш?
- За какъв се мисля ли? Ми аз съм авторът, бе идиот такъв!
- Сериооозно...?
- Ми, сериооозно...
- Значи така, а? Ти си авторът?
- Ами да! К`во се хилиш сега? К`во се хилиш, бе?
- Ми смешно ми е - хиля се. Да плача ли искаш?
- Е, к`во пък толкова смешно има, аз не мога да разбера?
- Е, как какво бе? Ти луд ли си? Лелееее, ще умра от смях!
- Аре кажи, де!
- Ми не виждаш ли?
- Какво?
- Разкопчан ти е дюкянът!
- А?... Що лъж... Ееее! К`ви са тея детски работи сега? Фрас по нослето! Много весело! Ама аз накрая ще ти вкарам един здрав тупаник и тогава ще видиш!
- К`во се сърдиш сега?
- А... нищо...
- Сърдиш се!
- Не се сърдя.
- Сърдиш се! Нали те виждам.
- Аз пък въобще не искам да те виждам!
- Е добре, де, айде... Извинявай.
- Ебаси половинчатото извинение!
- Е, те к`во искаш сега? На колене ли да ти падна?
- Да.
- Абе, я си... К`во ме гледаш така? Да не мислиш, че... Бе ти си абсолютно побъркан бе!
- Айде, пак почна!
- Какво?
- Шарено! Айде омитай се оттука, че не мога да те дишам повече!
- Виж какво, няма да ми държиш такъв тон, ясно ли ти е? Ти знаеш ли кой съм аз, бе?
- Знам, разбира се, нали аз те измислих!
- Знаеш - таратанци! Нищо не знаеш! И не си ме измислил, защото аз съм твоят читател (единственият най-вероятно!)
- К`ъв читател, бе? Ти поболя ли се? Читател! Така като те гледам, ти сигурно не можеш да четеш, бе олигофрен!
- Ти обиждай още, пък ще видим кой ще те чете после!
- Ще ме чете!
- Няма!
- Ще видим!