|
|
| Тема |
 Студено |
|
| Автор |
Nibelung (zombi) |
|
| Публикувано | 28.12.04 12:55 |
|
|
|
Студено ми е на душата. Времето нищо не лекува. Времето е само печата на необратимост върху състояния, минали моменти, които мисля за своето Аз. Ще пиша в първо лице, нека ме хулят за себичността ми. Не искам обаче да разказвам в още по-помпозни фрази "ние, нас, ни"... отговарям само за себе си, а дори и това ми е в повече. Моментите - те не са тук и сега. Обаче колко ли бих се зарадвал, ако можеше някак да не знам нищо, с гума да изтрия съзнанието си, миналото си, всичко. Да остане само едно сега. Само това сега, което знам, че мога да правя да е хубаво "сега". Научих се да го мога. Още се уча да го искам. Трябва да има нещо, заради нещо, заради някой. Хей, ти ли си този някой?? Уморих се. Уморих се да не получавам верния отговор и да проклинам това сега, за да забравя и него заедно с гмежа на миналите ... изстъпления ... от нищо непредизвикания гняв, да не искам да съм това прокълнато същество...
А по света броди моя грабител, ОНЯ, с главното О... и съкровището ми е там някъде, и то бродещо, само за себе си, коварно, като едно проклятие, мое и тяхно. Като пръстена на Саурон. Знаете ли, преди една година пуснах тук тема, а припевът сега пак е същия - проклет съм всичко, до което се докосна да се разпада, аз съм смърт, разложение, лудост и проклятие. Подарете ми моля, върнете ми пръстена.
| |
| |
| 
|
|
