|
|
| Тема |
 За камъните |
|
| Автор |
Bacилиca (загадъчна) |
|
| Публикувано | 21.06.04 13:35 |
|
|
|
Обичам да си представям живота като път... някак по-лесен е за разбиране.
И не асфалтиран, или покрит с мраморни плочи, ами неравна пътека, виеща се из долчинки, хълмове и върхове. Понякога минава над пропасти, понякога води в блато или пък, когато най-малко очакваш, се натъкваш на река без брод. Всъщност пейзажът за всеки е различен - ярък и живописен, осигуряващ силни усещания или пък спокоен, дори на моменти монотонен.
Има обаче нещо, което присъства на всяка пътека, дори и на най-полегатата. Камъните. Мънички и подли, по които да се подхлъзнеш без дори да ги забележиш или пък огромни скали, които да трябва да изблъскаш, влагайки всичките си сили. Тъй или иначе любимото занимание на тези камъни е да те спънат, да ти се пречкат, да те забавят и наранят. Защото, когато паднеш боли. И болката е еднакво силна, независимо дали си виновен за падането или не. Можеш да останеш там, да ближеш раните си. Уви, това рядко лекува болката, а и колкото по-дълго стоиш на едно място, толкова по-трудно ти е после да тръгнеш. Можеш да вземеш камъка със себе си, за спомен. Един ден ще осъзнаеш, че се е превърнал в бреме и само те забавя. А можеш просто да продължиш напред.
Камъните са част от пътя. Гадна част. Ще ги има и след следващия завой. Може би пак ще те препънат. Но не са най-важното. Защото в този път значение има гледката. А в нея винаги има нещо красиво. И се променя. Само трябва да продължиш да вървиш. Никой не твърди, че е лесно. Но не е невъзможно. И си струва  .
Когато силно желаеш и се бориш за нещо, цялата вселена ти помага да го постигнеш
| |
| |
| 
|
|
