А думите казват толкова малко ... дори и да ги пропиеш с цялата мъка, която си побрал в себе си.
Някои неща просто трябва да бъдат ... преживени, за да бъдат разбрани.
Да бъдат преживени толкова пъти, колкото е нужно, докато бъдат разбрани.
И когато се срутиш безсилен и прошепнеш умолително, че не издържаш повече, че не можеш да понесеш повече, че искаш това да спре ... няма кой да те чуе.
Тогава разбираш, че можеш повече, че това не е пределът на силите ти, че си станал по-издръжлив.
Като мускулите, които след многобройните микроразкъсвания са зараснали по-здрави и все по-рядко усещаш мускулната треска.
А започне ли да не ти пука, започнеш ли да чувстваш нещата по различен от общоприетия начин ... тогава се скатай някъде, където никой няма да те закача или просто си затваряй устата, защото отвориш ли я ... ти проговаряш на друг език.
И ще те смачкат.
Но виж, ако мнозиноството мисли като теб - ти си праволинеен, ти си нормален.
Нормален?
Кой може да каже кое е нормално?
Дали това, което диктува мнозинството и е изкуствено прието за норма или просто това, което не зависи от човешките настроения в конкретен исторически момент на конкретно място, а е всеобщо за всички по всяко време и навсякъде?
Онова, което допуска изключения или онова, което мери само с един аршин?
Всичко идва и си отива с времето си.
Нито по-рано, нито по-късно.



Но май е дошло време с теб да гледаме някой приличен филм? :)
Някога имахме хубав навик по въпроса ...

Снайперистка, touched by an angel :)