"Мразя града. Има прекалено много хора.
Какво е това същество, което изпитва нужда да руши красотата на една блестящо настроена система, създадена, за да може да съществува то? Какъв е смисълът да се опитвам да отворя очите на някого, който си ги държи плътно стиснати, понеже..
Понеже когато е бил малък и любопитно се е оглеждал наоколо, е видял интересни неща и е запитал майка си - какво е това хубавото там? А тя е протегнала пипнешком ръка, докоснала е отворените му очи, натиснала е клепачите надолу и е казала - не гледай! лошо дете!
Как да отвориш очите на някой, който го е страх от наказанието на обществото за това, че гледа? Защо да му ги отваряш, като той така и така пак ще си умре.
Защо да ходя сред хората, като мога да стоя настрани от тях? Защо да им разказвам за красивите гледки на хоризонта, като ще ми отвърнат със смях? Защо да настоявам, като ще проявят (о, ужас!) грижа за ближния, като направят някоя лудница мой дом?
Дали съм един от тях? Ходя, дишам, говоря и мразя като тях. Съвсем на човек приличам, но мисълта ми е светлинни години встрани и лети по други въздушни коридори. Отвътре съм нещо друго. До такава степен, че ако ми пукаше, щеше да ме е срам от човешкото ми тяло, но не ми пука, понеже не страдам от предразсъдъци.
Ала няма път за оцеляване в това общество, ако му давам да разбере, че съм различен от него. Не, няма - ще ме задуши, или ще ме изхвърли. Така че, нека кротна тихичко и запазя себе си за себе си.

Нека бъде светлина - хората ги е страх от тъмното."

Това е краят на едно мое есе `Нека бъде тъмнина`, което писах преди месеци и пусках тук.
Сигурен съм, че никой тогава не е разбрал тези думи, също така съм сигурен, че който има очи, в светлината на развитието по тази тема ще ги разбере.
А ти си го знаеш това, но ти го пускам на теб да видиш колко точно е казано :)

______________

Един ден ще разбереш, че все още можеш да се усмихваш :)
.. истински