Ако мога да се чуя отстрани, изричaйки твърдение от рода на това, че "предпочитам някаква мъка или болка", то определено бих определила твърдението си като твърде мазохистично, за да ми е по вкуса.
А не едно свое твърдение съм определяла като такова, в старанието си, може би, да омаловажа значението му.
Както и да е.
Не съм от хората, за които "болката доказва, че си жив", е начин на живот. Нито мото. И не искам да вярвам в него.
С времето все повече се вслушвам в разума си. И така по-малко боли. Какъв е смисълът ли? Ще отговоря, когато си го изясня. Знам, че така се губи много. Единственото хубаво е, че така от един момент нататък престава да те вълнува, че губиш много.
Когато сърцето се намеси, неизменно има болка.
Дали ме е подвело? В какво? В какво може да те подведе сърцето? Че обичаш някого? Не, не ме е подвеждало. Че някой ме обича? То никога не е твърдяло подобно нещо. Дали бих го повторила? Ако се доверя отново на сърцето си, това вече няма да е "повторна МОЯ проява", дори да знам какво би могло да се случи.

You can run, but you'll just die tired...