|
Щастието е филия с мед, която винаги пада от намазаната страна. Но след нея не остава сладък вкус в устата, а кариес и лепкави ръце. Ръце, които протягам към следващото щастие. Но то само като ги види, хуква да бяга. Защото му е дошло до гуша от лепкави ръце.
А колко лесно би могло да бъде - просто да ги измия.
И после да ги пъхна в джобовете. И после...? После като изглеждам толкова симпатично небрежна, щастието само ще започне да се навърта около мен. Ще го поухажвам, ще го полаская, ще го опитомя и после пак ще скоча върху него с цялата тежест на моите непремерени желания, дръзки мечти и импулсивности и за пореден път ще го смачкам.
А колко лесно би могло да бъде - просто да оставя щастието да диша.
Уникалното щастие е едно, но ние хората (което е присъщо на нашата абсурдност) го наричаме с две имена. Тя или Той. В тези няколко букви започва и свършва светът. Те са онова измерение, в което изгревът и залезът се сливат; и няма ден, и няма нощ, и няма въздух в гърдите ми, защото крещя, крещя, крещя. От любов. Тогава всички хора, които наивно умуват връху смисъла на живота и облика на щастието, изглеждат жалки. Гледам ги от върха на вселената и крещя в лицата им колко са глупави всички, как досега не са се сетили, както съм се сетила аз. Смисълът на живота, крещя, е Тя, когато излиза от банята и водата, която все още се стича по нея, се стича върху цялото ми същество и аз преливам. Смисълът на живота, крещя, е Той, когато прокарва ръка през косата си и в мен гръмва музиката от неговите пръсти. Смисълът на живота, крещя, е когато заедно вечеряме задушено пиле с пържени ябълки, пием мляко с нес и слушаме Крейнбърис.
Има нещо толкова истинско и нещо толкова фалшиво в щастието. Има нещо толкова първично и нещо толкова моделирано, шлифовано, натрапено...
Накрая с пресипнало гърло крещя “защо?!, защо?!, защо?!” Защо моето щастие е написано в условно наклонение? Зависещо от всичко и правещо ме зависима от него.
Никога не съм се чувствала толкова потисната, беззащитна, слаба, нещастна, отколкото сега, когато съм щастлива. Защото по толкова наивен начин съм дала на щастието ролята на първо блокче в доминото на живота ми и зад него съм редила всички останали блокчета - приятели, професия, ценности, възгледи, себе си. Колко скъпоценни са всички те и колко ненужни, ако щастието си отиде. Когато щастието си отиде. Щастието си отива. Водата се изпарява от цялото ми същество и музиката заглъхва. Вече никога няма да крещя.
Щастието тръгва с наведена глава към изгрева, защото то е вечно раждащо се, а аз тръгвам с наведена глава към залеза, защото съм вечно умираща. След дългото скитане през годините може да се срещнем от другата страна на земята, ако по пътя си не се отклоним. Но човешкото същество е единственият биологичен организъм, който разсъждава по-добре, когато върви напред-назад. А ако разсъжденията не му се удават, все пак си остава единственото същество, което, да кажем, може да се върти на пета. И много други неща може да прави единствено човекът, но не и да върви само в една посока. А колко лесно би могло да бъде - просто да вървя само напред. Но това не бих била аз. Аз съм мъдра, но не достатъчно, силна, но не достатъчно, постоянна, но не достатъчно, обичаща и мразеща, но не достатъчно. Аз съм велика и недостатъчна. За себе си. За другите. Свободата е утопия, аз никога няма да бъда свободна - от себе си.Защото искам да бъда щастлива. Защото живея във вечен страх, че ще изгубя онова, което не притежавам. А щастието е изкуството да се примиря с неговата липса.
“И недейте да искате много, защото не можете да му платите цената”, беше казала една стара пророчица. Аз и Ти искаме целия свят. Но светът е само един. Да го поделим? Проблемът не е как ще го поделим, аз повече от всичко искам Ти да владееш едната половина, но не просто да я имаш, а аз да ти я дам. А колко лесно би могло да бъде - просто да престана изкуствено да отглеждам зависимостите на околните от мен. Аз съм еднакво ценна и като причина за нечие щастие, и като следствие от него. Но съм суетна и не вярвам в толкова прости истини. Аз съм над простите неща и затова усложнявам света. Сякаш изпитвам мазохистичната нужда да стана още по-зависима, отколкото съм.
И така, самоусложнила се и несамодостатъчна, робувам на вече изгубеното, притежаваното или никога ненамерено щастие. Робувам на себе си. Не се харесвам такава. Удрям се, блъскам се, после плача, защото мразя насилието. Накрая пращам щастието по дяволите. Всъщност сега, когато съм нещастна, се усещам много по-независима. Но това е патологично. Има хора, които се чувстват комфортно само когато са нещастни. Не съм от тях. Но и категорично напускам отбора на “гонещите”. Докога ще издържа? Не знам. Може би до утре, може би завинаги. Важното е някой ден да се събудя и да мога да дишам.
Галина Иванова
Strange is our Situation Here Upon Earth
|
Щастие в условно наклонение
