Тягостно е наистина, не можем да избягаме от собствеото си аз, освен само в смъртта на сърцето, но трябва да се намери среден път - начина е само да се приемем такива каквито сме, без съжаление и заблуди, и ако това което сме не ни харесва - да го променим с дела ежедневни и трудни, неблагодарни и тягостни, но полезни...

Сега едно стихотворение, което много ми харесваше преди, но вече имам резерви и особено мнение:

Човек бе сътворен от кал,
но днес, уви, от желязо е света.
За малко щях да умра от доброта.

Сега уста безмълвно сключил,
свил гневно във юмрук ръце,
живея и усърдно уча
на зло беззлобното сърце.

А ето и особеното ми мнение: абе учи си го сърцето, да си ги знае тез неща, ама да не ги прилага много много, защото е страшно, безутешно да си със злобно (разбирай мъртво) сърце!!! Помагат тези знания и против самосъжаление и против омраза (понеже я опознават твърде отблизо) и против идеализъм и прекалени очаквания. В края на краищата защо искаме от другите да са еди какви си, когато не можем себе си да направим такива. Трябва от себе си да почнем ако искаме да променяме света.

Злобата трябва да се приема в малки количества - за тонус на сърцето, но без да го убива.

Ех, не знам дали стана много ясно, ама . . . това е . . .