Разбирам, че някои хора имат по-голяма нужда от драматизъм от други, и си създават сами проблеми и тревоги.
Ама защо не си признават, че сами си ги намират?
Държат се така сякаш им е паднало от небето.
То вярно, че има ситуации, които не зависят от нас, но повечето си имат изход, стига човек да реши да се измъкне от тях, а не да се пльосне и да хленчи.
Четох в една книга, че има три вида хора:
1. Такива които карат живота да се случва.
2. Такива на които живота се случва.
3. Такива които се оглеждат учудено: "Какво стана?"
Не знам за вас, но аз съм от първите, със сигурност.
А вие, на които живота се случва и другите, дето пък съвсем не сте в час, поне признайте пред себе си, че сами сте си виновни да чувствате това, което сте си пожелали да чувствате. И ако това признание не ви хареса, тогава вече променете ситуацията и виждането си за нея. Пък ако ви хареса - продължавайте да мрънкате, ама не занимавайте нас, дейните хора, със сърцераздирателните си истории, защото просто не ги приемаме.