Джейни, Джейни, толкова си права. Като те чета, сякаш съм си ги мислил тези твои думи по точно този начин... (прочутите твои многоточия, които и аз използвам от 2-3 години). Тази тема е на горката анабела, както и мястото е на 20-30 годишните, но темата е една от вечните, дет'вика BrotherBlues, a и ти си тук... затова ми се иска да споделя едни стихчета (не като "стояли зверята у забора, в ним стреляли, и они умирали"), особено защото накрая всичко свършва както трябва, и, колко странно, свършва с "Джейни". Един поет, който винаги откровено и красиво е говорил за любовта и секса. Написал е "Момичето, което ми постла легло..." и ето това стихче, което едно момиче ми подари на 14 февруари, преди 25 години: Тананикат под асфалта гъби, дирижира смахнат дъжд, по сандали съм, болят ме зъби, не намерих никой в цъфналата ръж. С навлажнени клепки конски кестен мига, помни ме глупакът, ръгнах го веднъж, на кого да вярвам, всичко е на книга, някой е измислил цъфналата ръж. Вятър се е сгушил в моята китара, нецелунат скитам, ала изведнъж виждам, там, по тротоара, мойта Джейни припка към чадъра на прошарен мъж. Никога не успях да разбера напълно финала, аз ли съм прошарения мъж; към някого другиго ли тича Джейни; навсякъде има полъх на дъжд, но заради дъжда ли Джейни припка към чадъра; или защото е малка и просто натам си отива; мъжът баща ли й е, или дядо, или мъж, или просто някой по пътя. Единственото, което с положителност успях да добавя към финала беше: "със лятната си рокличка развята."