Драга ми шишарке,

Умно, наистина - но едностранчиво.

Ти колко пъти си падала далеч от бора?

Предполагам, не се е случвало твърде често и затова ти предлагам един малко по-непосредствен поглед към "действителността" отвъд Калотина.

Емиграцията е възторжен - или не толкова възторжен (в зависимост от осъзнатостта) - скок. Понякога от трън на глог. Тоест, прозаично казано, сменяш едни трудности с други. Защото, освен всичко останало,

Емиграцията означава да се откъснеш от емоционалните си патерици: дом, семейство, приятели, от познатите до сладка болка неща - като цветето между плочките на тротоара, по който всеки ден минаваш, например... и да поемеш отговорността да стоиш изправен - и да не спираш да вървиш - БЕЗ тях. САМ.

Тоест, да започнеш живота си от нула. С всичките рискове, страхове, лутане, питанки, колебания, самота, тъга и носталгия - към това, което си бил и към "там", откъдето идваш.

Емиграцията е отговорност - не само привилегия. Да носиш осъзнатото усещане, че по твоята скромна персона онези, ЧУЖДИТЕ, ще съдят за България. Отговорността да бъдеш РАВЕН с тях - което се случва САМО АКО СИ ПО-ДОБЪР от тях в това, което правиш. Каквото и да е то.

Емиграцията е и страхът - всеки път като се завръщаш - че родителите ти ще са остарели, а ти няма да си бил там......

Емиграцията е и да надмогнеш собствените си вътрешни бариери, за да погледнеш на действителността отвъд милите родни разбирания за нещата. Както и да се погледнеш отстрани. А за това се иска смелост.

Емиграцията е... какво ли още не. Да ти викат "smartass" и "that bright Bulgarian bitch" например, и това да не те смачква, демотивира или кара да се срамуваш, че не си като ТЯХ. Напротив. Да оставаш верен на себе си. И да не забравяш откъде си дошъл.

Така че хайде да не говорим за действителността, бягството, реалностите и така нататък. Всеки си има своите. :)