ТЕЛЕВИЗИЯТА НА АБСУРДА ИЛИ АБСУРДЪТ НА ТЕЛЕВИЗИЯТА

(ТРЕТА ЧАСТ)


Като студент бях записал една „длъжностна специализация” по журналистика, но след като си взех всичките семестриални изпити за двете години на обучение, нарочно отказах да се дипломирам, тъй като накрая ми беше станало изключително тъпо. И не предполагах, че някой ден ще ми се наложи да работя този занаят, макар и от техническата му страна. Но съдбата обича да поднася своите изненади. Право да си кажа, зад камерата ми беше добре и доста удобно. Операторската работа в една провинциална кабелна или ефирна телевизия не е кой знае колко сложно нещо. Тук, в провинцията, няма почти никой, който да е завършил някакво специално образование за целта, но ако човек е запален и си отваря очите, може да напредне доста в занаята. Естествено, не можехме да се мерим с истинските майстори, работещи в няколкото големи национални канала, но, общо взето, си вършехме работата, и то достатъчно добре, за да ни гледат и харесват зрителите. Освен това, през повечето време работехме с мерак и това също се отразяваше на крайния резултат.

Първият ми истински репортаж за новини, излъчен в ефир, беше за взривяването на едно старо, изгоряло кино, при което професионалните бомбаджии /май им викаха сапьори?/ се бяха престарали с взривните материали и причиниха невиждани опустошения. Първо, взривната вълна бе потрошила половината прозорци на околните къщи, магазини и административни сгради (киното се намираше в самия център на града, точно на главната улица – до полицията). И второ – взривът бе откъртил целия бетонен покрив на киното и той се бе захлупил върху къщата на една старица, събаряйки едната стая и антрето. За свой късмет, бабата през това време спяла в другата стая. Когато нашият екип пристигна на мястото на събитието, тя трескаво събираше сред парчетата от тухли и керемиди купища счупени саксии и оплакваше смачканите си мушката. Най-комичното на тази житейска трагедия бе невероятното съвпадение, че точно в този момент старицата имаше гости от Великобритания – нейната дъщеря, заедно със своя мъж-англичанин. Веднага, щом се появи отнякъде, англичанинът започна да се вайка на развален български: „Тофа - не човешка работа! Тофа – маймунска работа! Такофа нещо ф Англия нефъсможно!”

Спомням си, че първото интервю, което заснех, беше с Ахмед Доган. Докато се опомня къде съм попаднал, се разиграха прословутите „януарски събития” от зимата на 1997-а. Всеки следобед дежурихме на митингите пред театъра, където присъстващите масово подскачаха – къде от студ, къде защото „който не скача, е червен”. Тези митинги продължиха около месец, но макар отначало наистина да имаше голямо оживление, в края то драстично спадна. Ние обаче продължавахме да ги „отразяваме” и аз лично попаднах в абсурдната ситуация, когато трябваше да заснема 2-минутен репортаж с 20-ина присъстващи (между тях – и нашият шеф), и трябваше да ги „хвана” така, че да изглеждат много повече. Та то бяха едни детайли – сини знаменца, стиснати юмруци, намръщени физиономии, запалени свещи в чашки. Срам и ужас.

Бачкане имаше много - лично на мен тогава ми се е случвало да заснема по 12 репортажа на ден. Тази работа ми даде възможността да попадна в един друг свят, за който обикновените хора дори не подозират – свят на „игрички”, интереси, интриги и пари (които все закъсняваха по пътя си към собствения ми джоб). Срещах се отблизо с политици, певци, актьори... Но основната област на моята операторска изява трайно се оказа спортът. Куриозът в случая бе, че никога през живота си не бях се интересувал от спорт и винаги приемах запалянковството за губи-време. А единствените ми собствени спортни занимания са били лицевите опори и колоезденето, ако не се смятат часовете по физическо в училище и в университета, както и трите месеца физическа подготовка в ШЗО-то. Обаче пък имах някакъв опит в спортното снимане – в десети клас заснех с 8-милиметрова кинокамера един турнир по женски футбол. Колко му е – гледаш топката винаги да е в кадър и това е! Футбол, баскетбол, волейбол, хандбал – все на същия принцип.

Както вече писах, видеокамерите, с които снимахме, бяха сватбарски-подобрени - „Панасоник” MS-5, система Super VHS, с черно-бял визьор. Веднъж един чуждестранен турист, като видя това „чудо на техниката”, каза с умиление: „О-о, камера „Панасоник”, модъл туенти йиърс агоу!”. А когато една колежка ме попита защо визьорът на камерата ми е черно-бял, й отговорих: „Защото е за майстори!” И не бях далеч от истината: за да може се ориентира по този визьор, операторът задължително трябваше да се е занимавал с черно-бяла фотография и да си е копирал снимките сам.

Тъй като не разбирах нищо от футбол, просто следях топката - изглеждаща като малка бяла точица - винаги да бъде във визьорчето с размери на половин пощенска марка. И когато някой ме попиташе „Кой вкара гола?”, просто отговарях: „Не знам!” Първо, не познавах играчите; второ, не можех да видя лицата им; и трето – нямаше как да различа цветовете на екипите им – понякога всички изглеждаха еднакво сиви. Върхът на всичко беше един мач в Габрово, където единият отбор игра с бели екипи, а другият – с жълти. В началото на второто полувреме се изля пороен дъжд, небето притъмня, а стадионът се превърна в картофена нива. В резултат на това екипите и на двата отбора станаха еднакво кални, така че колегата, който по-късно коментираше репортажа, каза: „Вече не само не могат да се видят номерата на фланелките на футболистите, но не може да се познае от кой отбор са.”

Естествено, че ме беше срам – и от моята некомпетентност, и от евтината техника, с която работим, и от некадърността на някои от шефовете ни, започвайки от собственика на телевизията. Най-големият срам беше обаче, когато в края на всеки месец си поглеждах фиша с хонорара. Защото дойде галопиращата инфлация и въпреки че работата постоянно се увеличаваше, в края на четвъртия месец взех не повече от 20 лв. сегашни пари и тогава за пръв път казах: „Стига!” и реших да си тръгна. Е, вярно, че на един мач наводних една камера – повредата беше за 10 долара и аз поисках от шефа да си я платя, но той доста двусмислено ми отговори: „Ще си платиш!” И абсолютно недвусмислено ме изгони.

Изкарах една гладна година. Написах си дипломната работа и даже я защитих – най-добре от всички. Скоро след това ме прибраха в казармата. След като се върнах в цивилния живот, се запитах какво ми се работи – веднага стигнах до извода, че не ми се става учител, защото учителите тогава вземаха по 150 лева. По това време ми се обадиха отново от телевизията и... се върнах там. Още по време на полагаемия си отпуск аз пак тръгнах с камерата по стадионите. Не съжалих, защото с хонорарите си за първите два месеца си купих най-скъпото видео, което намерих във фирмения магазин на JVC. В началото на следващата година ме назначиха на заплата. Отначало парите бяха наистина добри и въобще не се замислих да практикувам учителската си професия. Казармените ми умения пък ми свършиха добра работа при един репортаж от турнир по стрелба за журналисти на градското стрелбище. След като се наснимах, накрая реших и аз да гръмна уж на майтап с пистолет „Макаров” и взех, че спечелих състезанието – все пак, коскоджамити младши лейтенант, току-що произведен! Наложи се шофьорът да снима награждаването ми. Наградата бе един стенен часовник, който работеше перфектно до момента, в който майка ми реши да му почисти праха от стрелките…

След като ме назначиха на щат, минаха бая годинки. Лошото бе, че понякога се впрягах прекалено много. В служебната ми характеристика пишеше: „Най-изпълнителният оператор. Перфекционист.” Ми как няма да съм перфекционист, като всички знаеха, че аз съм оня, дето изгорил камера? За зла прокоба, скоро ми се случи друго подобно нещастно събитие: една вечер ме изпратиха да снимам рекламен репортаж за новата дискотека на шефа и диджеят, щом ме видя, реши да ме поздрави, като включи някакъв лазер и ми изтряска един лъч право в обектива, докато си оправях фокуса. В резултат на това CCD-чипът изгоря и половината картина остана черна. Не загубих самообладание – взех още една камера и отидох да доснимам материала, като застанах зад диджея, така че да не бъда засегнат от лазера. Върнах се доволен от справянето си със задачата, защото ми бяха казали, че репортажът е много важен. Обаче на другия ден се оказа, че съвсем не бил важен, защото дискотеката скоро щели да я затварят, а аз трябваше да платя чипа на новата, изгорена от моя милост камера, който беше доста скъп и затова ми удържаха две заплати. На протестите ми, че аз нямам вина за това, че са включили лазера, когато аз съм влязъл, ми отговориха, че ме наказват задето съм взел втората камера, та е можело да изгоря и нея... Е, трябва да спомена, че скоро след това по същия начин, но вече в нощния бар на хотела, в който се намираше телевизията (и където от време на време се снимаха вариететни програми, модни шоута и разни конкурси), мои колеги изгориха с лазер още две камери, но тях никой не ги накара да плащат. Крайният ефект от всичко това бе, че махнаха лазерите от бара и затвориха дискотеката, за да я превърнат в... механа.

„ЖИВОТЪТ НЕ ПОДРАЖАВА НА ИЗКУСТВОТО, А САМО НА ЛОШАТА ТЕЛЕВИЗИЯ.”
Уди АЛЪН