|
Петък, 00.00ч. Централна автогора София. Керванът тръгва отново... След пътешествието до Алпите реших да направя една малка „възстановителна” тренировка. Пътят до Джаковица е същият от предишния ми пътепис за Проклетия. Но този път с Мифтар продължаваме за Юник и там пием кафе, говорим си с местните, отивам до туристическия център (има и такова нещо – по европейски проект, с добронамерени, но не и особено полезни хора), влизам и в общината да се запозная с местния алпинист, но никой не знае къде е той... В крайна сметка по обяд хващам черния път нагоре. Още в началото му се ориентирам за предстоящото – новата табела от европроекта е лаконична: Джеравица 24км. Навън е страшна жега и задух – Юник е 500-600 м.в. и ще трябва да „избухам” едни 2000м. денивелация. За капак народът юнашки сече гората и по пътя има задръстване от трактори с прицепи, бусчета, камиони, ванове... кой с каквото може сваля дърва надолу. В този прахоляк за час и половина „избутвам” половината път, когато един джип спира да ме вземе нагоре. Късмет – попадам на председателя на туристическото дружество „Джеравица” в Печ (на албански - Пея). Говорим си с човека, пушим си, той съвсем спокойно ми дава „отчет” за дейността си: на Ерджияс били 50 души, на Монблан – 25, на Килиманджаро – 20, Гросглокнер и с такава височина върхове не ги „брои”. А аз си мисля за нашите т. нар. дружества, сдружения, асоциации... и си казвам – а на косоварите им трябват и визи за всяка държава на тоя свят с изключение на Македония, Албания и Черна гора... Човекът ме оставя на последните катуни, ориентира ме, казва ми, че догоре са 3ч. и ми пожелава „сречан пут”.
Джеравица, гледана от катуните. Вдясно е военният път за югославската „гранична караула”.
Качвам се за 2ч. – по средата зарязвам пътеката и „резвам” почти директно нагоре, за да ми е по-сигурно, тъй като си гледам върха през цялото време. На небето от жегата е такава мараня, че няма и 10км видимост. Технически и други трудности няма.
Маршрутът на изкачването. Маркировкта идва по левия гребен, подсичайки го.
2656 м.
Седя половин час горе и слушам как чобаните подкарват стадата към кошарите за през нощта, слушам чанове и хлопатари, пуша, оглеждам, доколкото мога, релефа и си си избирам място за нощувка. Не искам да правя велики дела и да ходя през нощта. Първоначално се спирам на очевидното – двете езера под Джеравица, но после, слизайки, зървам и другите две – по-отдалечени, по-сгушени, по-уютни. Продължавам натам.
Двете езера под Джеравица. От долното изтича река Ереник, която „слиза” в Юник. Маркировката върви покрай горното и се „качва” на билото над езерата.
Шкелзен, видян през скалите на гребена на Джеравица.
Джеравица, видяна на слизане. Това е нормалният маркиран път за изкачване.
Далеч преди залез съм опънал палатката на 10м от едно ледено изворче, „жулвам” кафенце, приготвям вечеря и дълго пуша, гледайки цялата ширнала се панорама.
Горното от двете езера, край които спах.
И долното.
Залезът.
И още един залез – този на Синята Луна.
Ставам първо в 02.30ч. за една цигара и зяпам прожектора на „синята луна”, после и окончателно в 05.30ч. За час оправям багажа, пия кафето и тръгвам надолу. Мислех си дали да не изкарам цялото било по границата до Мая Ропс, но се отказах едно заради жегата и слабата видимост и второ – исках да си сляза през Дечанския манастир.
Дългият гребен между Джеравица (извън кадър) и Мая Гусанит, огряния от Слънцето връх.
По пътя надолу: Мала Джеравица най-вляво, зад нея е Велика и част от основното било, което е и границата между Албания и Косово.
По изгрев: Мая Ропс вляво и Марияш в дъното.
При първите катуни не хванах пътя през Плочица и се „сурнах” директно до реката – точно, където пътя завива към катуните под Мая Ропс. Оттам имах пак едни 25км до Дечани и пак на половината път – при ВЕЦ-а – добър албанец ме качи и ме остави пред манастира. Дори ми даде своя хляб и салам – да се подкрепиш преди срещата с „твоя Бог”, както ми каза. Манастирът си е както го помня отпреди няколко години – телени мрежи, бетонни пирамиди на пътя, торби с пясък на вишката, зад тях картечница... италианците ме провериха и пуснаха. Поседях половин час – беше 09.30ч. и бях сам. В църквата също. Когато пристигнаха първите туристи, си тръгнах.
Църквата в Дечанския манастир.
И фреските, изобразяващи сръбските царе-светии от династията Неманичи. Единствено Стефан Душан не е канонизиран.
Пред манастира помолих един сърбин, както си мислех, да ме откара до Дечани. Оказа се албанец, откара ме до Прищина. Човекът – кардиолог в централната болница на 44 години с две деца – беше православен по собствено желание, без знанието и съгласието на родителите си и на семейството си. Искрено и дълбоко вярващ – сигурно единственият православен албанец в Косово. Беше дошълза литургията. Дълго си говорихме по пътя за пътя, истината и живота... От Прищина всичко беше ясно – дълго „лангъркане” по автобуси и автогари, докато в 23.30ч не прекрачих прага вкъщи. Отидох и се върнах за два дни без половин час. Край.
|
Проклетия. Джеравица